Пурпурни реки

Nesus

Най-добрата ми приятелка

Разкъсващата болка в гърлото намаля. Миризмата на кръв започна да се разнася, а вкуса й, сам по себе си неповторим, изчезна. Сетивата си отиваха, болката също, физическата разбира се. Душевната се разрастваше... Хриптенето вече заглъхваше, очите се замъгляваха. Наблюдавах всяка капка, всяка красива капка кръв искряща на изгряващото слънце. Лъчите му вече не изгаряха очите ми – нямах сили да усещам болка.
Ето, че най-сетне дойде спасителната тъмнина. Хладта постепенно ме обгръщаше с ласкавите си докосвания. Търсех светлината на края на тунела. Но тя не дойде, вместо нея тъмнината красноречиво говореше със своя език. Казваше ми, че най-сетне съм намерил спокойствие, че никога никой повече няма да ме нарани, защото вечната самота ме очаква.
Осъзнах, че това беше наказанието ми за окървавения скалпел в леко потрепващата ми ръка. Бях доволен, намерил своя рай, далеч от всяко човешко същество, далеч от тълпите, далеч от суетата, завистта, далеч от болката, далеч от любовта, далеч от сините й очи, от леко пилеещата се руса коса, от красивото й лице. Делеше ни непреодолимата бариера на смъртта, знаех, че няма да ме последва скоро, не го исках. Исках тя да живее щастливо...
Съзнанието ми беше замъглено сякаш съм в треска, но без да усещам напрежение или какъвто и да е дискомфорт. Чувствах се сякаш съм отново под звездите, облян в сълзи, молещ Смъртта да дойде сама. Тя беше до мен и ме питаше защо плача. Не й отговорих, но тя знаеше по-добре от мен, знаеше че скоро ще се срещнем пак, на същото място под звездите. Знаеше също и че скоро ще махне товара от плещите ми и ще прати душата ми да си почива. И така се разделяхме до следващата ни среща. Опознавахме се все повече и повече, но ето че дойде и момента, в който тя трябваше да свърши работата си. Стоях и гледах първите лъчи на слънцето в стъклото видях сянка, погледа ми се насочи към леглото. Не моята любима си спеше кротко, разбрах, че беше дошла най-добрата ми приятелка – Смъртта. Взех скалпела. Едно движение беше достатъчно, от тук нататък знаех, че тя ще се погрижи за душата ми.

Събудих се облян в пот. Погледнах към моята любов. Спеше както винаги. Русата й коса се пилееше по възглавницата, а лицето й беше спокойно. Станах внимателно от леглото и отидох до прозореца. Там ме чакаше Смъртта. Погледнах я въпросително, но тя не ми отвърна. Усетих волята й, не можехме да отлагаме повече. Не искаше да продължава агонията на душата ми, погледа и се насочи към чекмеджето. Отворих го, най-отгоре беше скалпела на дядо ми. Усмихнах се, вече работехме само с лазерни. Взех го плахо, но волята й ми помагаше и двамата знаехме, че трябва. Едно движение беше достатъчно...

Навестява ме често в моя тъмен затвор, винаги е толкова хубаво, както първия път под звездите.

Последна среща

Погледна ръцете си, на всяка от тях личаха по няколко белега. Дълбоки и светли, белези на не повече от година, както и такива слели се с цвета на кожата. Всеки от тях имаше история, за всеки беше изливала река от сълзи, всеки белег бе една нещастна любов. Всеки път когато посягаше към ножа знаеше колко точно ще боли, но го правеше, защото с всяка загубена любов си мислеше, че трябва да завърши и живота си. Но сега всичко беше различно, вече знаеше какво е истинска любов, знаеше и какво значи да я загубиш безвъзвратно…
От очите й се откъсна сълза и пое бавно пътя си, последва я още една, и още една... Поредната река от сълзи се откъсна от душата й, но този път пътя й не свърши в чашата с алкохол, нито в леглото, този път тя достигна предназначението си. Капка след капка сълзите обливаха плоча от черен мрамор, на която пишеше:
“Тук завърши краткия живот на...”
Правата й коса се развя от вятъра, а сълзите промениха посоката си, вече обливаха ръцете й, покрити с белези. Този път щеше да е последния и те отново щяха да са отново заедно.
Погледна към небето, а спомените й я отнесоха в дните когато се запознаха, когато бяха щастливи, когато излизаха всяка вечер, за да гледат звездите, а той и показваше съзвездията. Потърси луната и я видя да залязва зад планините; и тя като душата й бе облята в сълзи, кърваво червена, пълзяща по пътя си, един и същ от незапомнени времена. Очите й не можеха да се отделят от кърваво червеното сияние...
Лекия полъх на вятъра приземи витаещото й съзнание, погледът й потърси ножа... С грациозно движение го прекара през треперещите си ръце... Този път болката не беше така силна... Мислите се устремиха назад в миналото, търсейки неговия образ. Постепенно губеше сили, но продължаваше да стои права, докато един повей на вятъра не я събори. Облегна се уморено на плочата и се загледа в снимката му, докато погледа й не се замъгли, някакво движение привлече вниманието й, безсилно отправи поглед на там, за да види кръвта изтичаща от собствените и ръце, капка по капка...

2004 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!