Мой пристан Безвремие

Десислава Добрева

Завинаги

И не знам дали ще мога
да го понеса.
И не знам дали ще мога
с теб, завинаги,
да се боря всички други
аз да залича
от дните изминали.
А да бъдем чисто нови
трудно е, нали?
Да целуваш само мене
тук, и в мислите.
Да се мъчиш да забравиш
нейните очи,
защото обичаш мен.
И ще търсиш само нея
в стъпките ми, в мен.
Ще се мразиш, че живее
в теб, завинаги.
И ще искаш, но не смееш
да го отречеш,
колко изгубен си.
И преди да полудееш
няма как да спреш,
да опитваш да направиш
с мен “завинаги”.
Себе си да разпилееш,
мен да предадеш,
И да те търся завинаги.

Знам, че те има

Аз знам, че те има,
далеко в нощта и близък,
но само във мислите.
Спри ме.
Преди да тръгна към теб
и така, преди да те стигна,
да си отида.
Аз знам, че те има,
сянка в прахта, свитък
захвърлени листи...
Без име.
Преди да тръгна към тебе в нощта,
преди да те стигна, ти спри ме.
За да мога всъщност да зная,
че там,
някъде тебе те има.
За да не те измислям отново
и пак, с тебе да се размина.

Ти можеш

Ти можеш да се изгубиш в нощта,
да си намираш път по звездите.
Ти можеш да намериш звезда,
Да ти бъде блясък в очите.
Ти можеш да правиш неща,
да шепнат твоето име.
Ти можеш просто така,
да станеш и да си отидеш.
Да накараш света да се срине
в очите на тази жена.,
която шепне твоето име.
Ти можеш……

Сънувам ли

И тук без теб.
И мислите ми все по теб
летят...
да те сънувам ли
с отворени очи?
Да съборя ли преградите от лед?
Да го облека ли в плът
сънят...
Да побегна ли в без пет?
Към другите или към теб?
Да се любим ли или да заспим,
страховете да си поделим?
Ще ме разтопиш ли със лъчи
грейнали в душата ми?
Да им затворим ли вратата
и да помълчим, кажи?

Урагани

Подмятана от хорски урагани,
обричана на хиляди неща,
аз срещнах те, но после те забравих,
забравих те,
но срещах те в съня.
Ти беше там и гледаш ме чисто.
Усмихнато подаваше ръка.
Вървях към теб, не можех да те стигна,
щом стигнах те, събудих се сама.
И всеки ден аз тръпнещо се взирах
с очакване във хорските лица.
Аз губех те, но после те намирах,
мълчах, не знаех как да те зова.
Сега пътувам пак към тебе,
ти чакаш ме, но всъщност не си там.
Ти искаше, но казах “Има време”.
Ти Гордия реши да бъдеш сам.

Твоите Очи

Ти ме гледаш със тези очи,
с които отначало ме гледаше.
Те са тези, но същи дали?
Но ти като в началото гледаш ме.

Аз те гледам със други очи,
привидно приличат на първите.
Аз съм същата, както и ти,
но ние назад не се върнахме.

Сънувам те в спомена

Сънувам те в спомена
без думи изречени,
мой пристан Безвремие.
Сърцето изронено
с душата обречена
умират с вълнение.
Без надежда във прилива
залязват сълзите ми
с гордост отминали.
И съм с поглед във Нищото,
обградена от зрители,
изгубила смисъла –
Теб....

Спрете часовника

Спрете часовника.
Върнете и вестника.
Няма ги ръцете му.
Вземете ме в своите.
Изтръгнете сърцето ми.
Тъй непотребно е...
Само чувства обречени
текат ми по вените.
Заличете го спомена.
Колко болезнен е...
Как да живея?
Всички дни са изчезнали.
Всеки миг колко тъжен е.
Всяка дума във нищото...
Напред ли да гледам?
А назад няма връщане...
За какво е гласът ми?
Всички думи неказани
на вас да призная
и никога повече.
Ако друго не може
вземете си времето,
което ми дадохте
да съм без ръцете му.

Спаси ме

Спаси ме.
От хладното утро, до болка повторено.
От тъжната есен, без време настъпила.
Спаси ме от престорени погледи.
Приюти ме в топлотата на полета.
Заглуши на болката тътена.
Върни ми надеждата, моля те!
Спаси ме, умирам на нощта в прозата.
Задушават ме неизказани истини,
Изстинали спомени, спаси ме, моля те...

Самота

Аз помня как, ти беше там.
Всеки път, ти беше там.
Сега съм тук, но пак си сам.
А беше с мен, щом беше там.
Така поне си мислех аз.
Но всъщност ти си беше сам.
Така от самота родени,
срещаме се, всеки сам.
Живееш тихо ти до мене,
животът тука не, а там.
Дали да бъда твойто време,
безвременно угаснал дъх.
Дали ще бъдеш ти до мене,
когато свършва моят път...
Или от самота родени,
самотни ще сме и без плът,
сами ще бродим в друго време,
докато се срещнем “тука” и без път.

Погубен

Когато се бориш с живота
И с лакти прокарваш си пътя,
Когато почувстваш умора,
Когато се чувстваш безплътен,
Не се заблуждавай, че можеш
Да оцелееш по някакво чудо.
Защото още затъваш,
Защото ти си погубен.

Когато ти се убива
Когато мразиш до лудост,
Когато остава ти сила,
Само за поредната грубост,
Съдбата недей да проклинаш,
Смисълът там е потулен,
В мрака защо не съзираш,
Че също и ти си погубен.

Когато си изтръгваш сърцето
И го поднасяш като някоя жертва
Потъвайки в небитието
Греховете си ти не изчерпваш,
Защото не обществото,
Те прави адски прокуден.
Белязан фатално, защото
си поредния тъжно погубен.

Откакто те видях

Откакто те видях,
Времето тече назад,
Срина всичко в моя свят,
Всичко разпиля...

С падащи звезди,
Нощното небе над нас,
Тихо плаче и без глас
Ни моли да простим.

Никакъв шанс.
Нищо няма между нас.
Можем само с теб да си простим
Или да се разделим.

Ти ли си това?
Аз не съм каквато бях.
Тръгнах си, но после спрях,
Преди да продължа...

Някой Ден

Ако някой ден
във пощенски плик,
получа изпратено скоро,
писмо за мен,
в което със вик
е написано единствено “СБОГОМ!”
сърцето ми в лед,
ще стане за миг
и няма да мисли за “Ние”.
Ще забрави за теб,
ще се скрие зад рид
и фактически няма да бие.

Ако някой ден,
за фалшивия свят,
в който го беше отгледал,
в думи без чет
за красивия край,
за краят толкова светъл,
се наложи под ред
да плащаш във грях,
със съвест, без да го криеш,
помни, че във мен,
никога пак
сърцето ми няма да бие.

Ако някой ден
ме потърсиш със страх
и се сетиш за нашето “Ние”,
искрицата в мен
ще тлее със плач,
но сърцето ми няма да бие.

Ако някой ден.....

Не мога

Не мога да искам,
Но мога да съм.
Но няма да бъдеш,
защото си ти.
Ти можеш да бъдеш,
Какъвто си си.
Но ти не го искаш,
аз пък не бих.
Тогава ще бъдем,
каквито сме си –
две по отделно красиви души.
Заедно можем,
но всъщност дали,
аз съм за тебе?
Аз мисля че си.

Не знам

Не знам дали
за мен се сещаш.
Аз толкоз’ много ти дължа.
Но дълг ли е
или е грешка,
че ти си в мислите ми пак?
Не знам какво
със мене стори –
на принципа си измених.
Сега не спя.
И не говоря.
Душата си ти посветих.
Кажи ми ти
две думи, нещо
И аз ще ти се подаря.
А обичам ли,
Или е грешка,
Не искам аз да разбера.

Напразно

И всичко било е напразно, дали?
Бях със тебе, а беше ли ти?
Във всички мигове, дето накара
дъха ми да спре.
И  не знаех тогава,
Кога и какво и къде...
Затова съжалявам,
Че бяхме каквито не сме.
Но дали да забравя –
Не мога, не искам без теб,
А какво ми остава?
Часът пак е нещо без пет.
Аз изплашено бягам
Към тълпата, далече от теб.
Не беше напразно, нали?
Защо не го кажеш, мълчиш...

Не се променяй

И не се променяй, дори с причина.
Влюбих се в каквото си.
Но как, кажи, да те обичам,
когато толкова боли?
Как кажи да те обичам,
когато тебе все те няма...
Как мога всичко да ти дам,
щом в живота ти ме няма.
Ти всъщтност вечно ще си сам.
Това е твойта лична драма.
Ти тази карма си избрал,
но даваш ли си сметка само,
как боли да съм сама,
с глава опряна в твойто рамо.
Но влюбих се в каквото си,
живея с нещо, що го няма.
И щом до мене ти заспиш,
Това е мойта лична драма,
че всеки дъх и всеки стих,
са мойта тягостна измама.
Обичам те какъвто си.
Но как боли да знаеш само.

Та – ри – ри – рам

И пак препускам бясно из града,
Във този час, във който всички спят.
Нарочно търся тебе, но не знам,
Дали си там и си сам, аз не знам.

Ще рискувам пак,
Ще те потърся пак,
А дали си там, дали си сам,
Аз не мога, не искам да знам.
Дали си сам?....

И нейните ръце не ще ме спрат.
И устните пропити в твойта плът.
И всички спомени ще залича,
Ще дойда там, без да знам, без да знам....

Ще рискувам пак,
Ще те потърся пак,
А дали си там, дали си сам,
Аз не мога, не искам да знам.
Дали си сам?....

/по “Та – ри – ри - рам” на Мариус Куркински/

Как се чувстваш

Как се чувстваш сега?
Всеки ден е там и те чака.
Всеки път си сам във нощта,
а аз не мога дори и да плача.
Ти искаше точно това,
но не е ли скъпа отплата?
Най – страшната самота
те посреща там на вратата.
Ти вече нямаш крила.
А нали тя беше Жената?
И как се чувстваш сега?
Теб не мога вече да чакам....

Какво е това

Какво е това,
което от смисъл
деня ти лишава,
когато решаваш,
че можеш друго
всичко да направиш,
но само моето
име повтаряш,
а се опитваш
да го забравиш...
Не става,
Нищо не се получава!
И се чудиш, кои ли са
мойте пътеки.
И търсиш към тях
скритите преки,
не знаеш
как се казва, обаче
“Липсваш ми!”
казваш по начин,
който преди
не беше удачен
за теб, но друг,
как да намериш?
Не тук,
а не знаеш къде съм.
Че с друг...
Да  го мислиш, твърде е лесно.
И като задача
не  с едно неизвестно.
Дали за това
съм ти интересна?...

Mираж във деня ми

Като мираж във деня ми
Изчезваш, щом те докосна,
а после
По неведоми друми
ме отвеждаш във чуждата
гостна.
Няма време за думи,
да ме отпиваш на сладостни
глътки...
И на нежните струни
на душата ми свириш,
А стъпки,
Оставят следи във сърцето.
И ето,
Продължавам тебе да търся,
където
неистово бързаш
унесен в деня си
Под небето-
безмълвен свидетел.

Като нищо

Като нищо, което си имал,
Като всичко, което не би.
Като порив и сила и стимул,
Като кораб след буря разбит.
Като дългоочаквано лято,
Изминало само за миг,
Като всичко и нищо, но само
Не това и, което не бих.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!