Моят град и аз

Елица

72

Снежинките летят навън –
прозорците са замъглени
от нечий топъл дъх.
Студено е
и вече е и тъмно,
защото е средата на декември.
По улиците малки - заснежени
се плъзга рейсът все напред.
Кварталът е притихнал –
спирките са все по-пусти
и само сняг се стеле тихо
върху бледите следи от стъпки…

Слатина

Вече няколко дена
пресичам надлъж
и сутрин и вечер
тих софийски квартал.
Из кривите улички
дебнат ме спомени –
харесвам тези места.
Незнайно защо
като малка сънувах ги.
И тази детска градина,
и къщите, също и църквата…
но всъщност живяла съм другаде.
Някъде там има и парк –
скътан сред многото блокове.
Има дървета и дълги алеи,
с неземно привличане
ако има луна и е нощ,
в която живеят мечтите.
В този софийски квартал
аз се срещнах със себе си.
Там остана част от сърцето,
което с любов бие в гърдите ми.
Аз не зная защо, но понякога
искам да тръгна по пътя
и както се случва в съня ми –
да следвам инстинкта си…
Спомени или прозрения,
а може би гледам света
през очите на своето отражение?!

Съвременен град

Сиви дни,
сбръчкани багри,
изгубени мъртви листа –
играчка за вятъра.
Локви дъждовна вода
преливат на ручеи.
Пръсчици лепкава кал
изпод нечии гуми
застиват на прах.
Враждебна печал,
изгубено слънце,
омачкано лошо небе
без никакви облаци.
Всичко реално изчезва
сред сивкаво черно
с блясък на сажди
и фон от петролна дъга…
Досущ за картина на луднал поет…
а всъщност е само
фрагментно печален
съвременен град.

Среднощно

Въздухът е тъй студен.
звезди проблясват
по небесното одеало.
Дъждът престанал е,
но локвите вода
са набраздено огледало
върху черния асфалт.
Малкото дете в мен
страхува се от тъмнината.
Аз – порасналата
плаша се от самотата.
В очите ми са само
пламъчета улични
на заблудени лампи.
Призрачен е булевардът
в късния среднощен час.
Напразно още чакам
да изгрее и луната…
Новолунното небе
заспало е сред кадифе
и бавно гаснат вече
трепкащите диаманти
на далечните звезди…
Прозорецът ми е високо.
серенадите не са на мода.
Мога само да мечтая
уморена от реалността.
Но идва милост и за мен –
зад гърба си чувствам
захаросано-безшумни стъпки.
Безпаметна ще се отпусна
в прегръдките сатенени
на най-желания любовник –
моя неизгледан сън.
От погледа ми бавно чезнат
нощ… небе… звезди…
И няма вече студ…
Не съм сама дори…
Едни през други галят ме
оживелите ми трепети
в морето сбъднати мечти.

Настроение

В гардероба стар
пуловера любим
сред хаоса намирам.
Обличам го,
а после в креслото
с чаша бяло вино
се приютявам
при мечтите си.
Прегърнала съм
плюшена играчка –
чувствам се уютно.
На вълни
се носи тихо музика,
която нежно ме приспива…
Спомени и мисли
идват ми на гости,
а аз тъй странно
се усещам ранно зряла…
Пуловерът развлечен
приятно ме обгръща
и сякаш не е той,
а има друг,
който да ме топли с устни…
Ама съм разсеяна!…
Наливам още вино -
не, не съм пияна –
просто ми е ден
за философски размисли.
Днес ще си угаждам
на връхлетяло ме внезапно
идилично настроение…

Приспивно

Заспивам…
Всичко в мен бленува
да се сгуша тихо
в любовните прегръдки на съня.
Заспивам…
Мигли погледа премрежват,
образите се разливат във вечерен здрач.
Заспивам…
Главата ми е сякаш празна-
мислите отлитат бавно някъде,
където са щастливи.
Заспивам…
В люлка се люлея
за удобното легло копнея –
искам вече да съм в него…
Заспивам…
Лека нощ!
Сън, здравей!
Нека тази нощ
в страната на мечтите
отново да ме отведеш!
Лека нощ!…

Кафемания

Чаша кафе – горчиво и черно,
сутрин ме чака на масата.
Гъст аромат се разстила
и пъди мъглата в главата ми.
Ръката си с мъка вдигам,
но още спи умът –
не мога да я хвана
тази моя кадифена чаша.
Кафе и кадифе,
топло и без захар…
още малко… да!
Сега преглъщам с наслада –
черната отрова-еликсир
влива се в очакващото тяло.
Каква прекрасна утрин,
безоблачна и синя,
маха ми отвън.
Вече мога да изляза –
радва ме денят навън,
а черното отново става бяло.
Само чашата с кафе
от сивотата ме спасява.
Иначе ще се удавя
в делничното блато.

Почивен ден

Пролетен град,
дървета с цвят
и топъл аромат.
Движение напред-назад
по прашни улици,
окъпани от ярко слънце.
Свободни хора
в пъстра тълпа
говорят безспирно
за празни неща.
Вездесъщи усмивки,
разнасяни от вятъра
се срещат на ъгъл.
Китарени звуци и глас
преливат през подлеза,
а вън се губят
подвластни на грохота.
Само в парка е тихо,
но и там е неспокойно.
Пак човешко гъмжило
по алеи и пейки
в зелените сенки.
Дългият ден отлита почти
и всеки бърза да намери
Пролетта за себе си преди
вечерната прохлада да усети.

Дъжд

Дъжд, дъжд, дъжд!
Успокояващ дъжд
на безспирна пелена
отмива горчилката.
Светкавица проблясва -
в дневна светлина
разсича водната стена.
Гръм гръмва –
усилва се дъжда
обхванал хоризонта
от край до край,
сякаш без край.
Започвам да потръпвам –
най-после се събуждам
от пролетните пръски.
На капки ме полазват
съживени мисли дръзки.
Волна се смея
под пороя копнея
за ново начало.
След края на дъжда
с вик се гмурвам
в ухаещото тайнство
разцъфнало навън.
Опивам се от въздуха
изпълнен с обещания
от свежестта на идващия май.

Спомени

Бисерна върволица от спомени
проблясва като звездно небе.
Спира потокът й в пълна луна,
пръскаща спокойна светлина.
Безпътна е нощта,
дори окъпана в бяло,
когато няма пътен грохот,
а градът отдавна е заспал.
Свободни бродят сънища
с оживелите мечтания копнежни,
които крият се грижливо
в гърдите хорски денем.
Други правила в този миг
властват волно над света.
Звездиците от спомени
като фенерчета проблясват,
докато в собствен сън
неволно не угаснат,
потънали сред гънките ефирни
на услужлива памет.

В парк през есента

В кратките прозрения,
когато бдя за самота
срещам покани за размисъл.
Неутъпкани друми
побягват навсякъде
и всяка със своето начало
лежи с обещание горско
пред мен нерешително.
Аз съм в парка.
Отново кръстосвам безцелно
в поредната женствена есен
на градската прашна гора.
Поела по нишките свързани
на много от друмите
търся своето пречистване.
Стъпка след стъпка
бавно се плъзгам
по парцален килим
от обагрени лодки-листа
спрели в поредния пристан.
После поглеждам нагоре,
където дървета надвесват корони
в красив балдахин излинял.
През дупките леко наднича
небе неочаквано синьо –
нюанс на конско мънисто.
Поемам нататък - към новия път,
усещайки как светлото бърза,
а синьото тихо се стъмва.
Тогава внезапно решавам –
отстъпвам крачка назад
в неясен стремеж пожелала
да запазя за другите бдения бряг.
В спокойното листно море
пак ще плувам на воля,
а днес се завръщам в града
по утъпкани друми,
които направих сама.

2005 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение