Приказки

Стефка Проданова

ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ

Имало едно време едно Имало и Едно Време. Те били големи приятели и навсякъде ходели заедно - Ималото водело, а Времето го следвало. Двамата ходели почти всеки ден на гости на различни Историйки. Историйките обаче не ги пускали да влязат вътре и все разговаряли с тях на вратата. Ималото и Времето не се сърдели, защото мислели, че са твърде важни и високопоставени и поради това Историйките се срамуват да ги пускат в скромните си къщурки. Затова ако някога ви потрябват Имало и Едно Време, ще ги намерите важно да се перчат пред някоя историйка с бели стени и червен покрив.

Г-н Лимон

Още със събуждането си г-н Лимон беше много кисел. Сърдито се изтърколи от кафявата купа и се приближи изпъчено до чашата горещ чай, оставена на шкафа:
-Добро утро!- каза Чаят.
-Кое му е доброто?- тросна се намръщен г-н Лимон.
-Как кое?! Толкова е слънчево и горещо, ухае на билки, а захарта днес е особено сладка.
-Нищо не разбираш от хубави дни! Но какво очаквам от един обикновен билков чай?!
-О-о-о! Тази сутрин си прекалено кисел за моя вкус. Би ли се отдръпнал?- чашата чай му обърна гръб и след малко се настани удобно в поелата я ръка. Г-н Лимон се ядоса още повече и лошото му настроение така и не го напусна. Този ден всички го отбягваха заради лошия му нрав, а той им отправяше язвителни забележки и навъсени погледи. Към края на деня г-н Лимон беше вече толкова нервен, че започна да се върти колкото му държат силите, без да забележи, че се е настанил върху сокоизстисквачката. Така скоро се превърна от непоносим досадник във вкусен лимонов сок с много захар и червена пластмасова сламка.

Препечена филийка с мед

Препечената филийка едва дочака сутринта, скочи от леглото си, облече се в златисто и хукна към своя любим - Меда. Щом се видяха те се прегърнаха толкова силно, че повече не можаха да се отделят един от друг, пък и не искаха. Така любовта направи препечената филийка сладка, а меда хрупкав и вече всички ги харесваха повече когато са заедно, отколкото по отделно.


Рудолф – Червеното листо

Рудолф–Червеното листо всъщност беше жълто листо, но беше толкова срамежливо, че постоянно се изчервяваше. Останалите дървета в парка бяха жълти, само Рудолф се червенееше и  всички му обръщаха внимание, което още повече го смущаваше и той ставаше все по-червен. Скоро се превърна в есенната забележителност на града – хората си уговаряха  срещи под неговото дърво, снимаха се с него, докосваха го за късмет, а някои дори му пееха песни. Дойдоха и от Природно-научния музей, за да го изследват. Останалите листа му завидяха и помолиха един бояджия да ги боядиса в червено. Когато Рудолф – Червеното листо забеляза, че вече и другите са като него, най-сетне се успокои. Срамът и смущението го напуснаха, той престана да се изчервява и тогава… стана жълт.
Сега в парка всички дървета са червени, само Рудолф се жълтее, снима се с хората, носи им късмет, а понякога дори слуша хубави песни.

Една сутрин на…

Бимбкинс облече червеното си кадифено палто с черни помпони и излезе навън. Забрави да си обуе ботушите и затова когато стъпи на земята, потрепери целия, даже помпоните му се разклатиха. Тогава Бимбкинс разбра, че зимата окончателно е дошла. Той не я обичаше. Извади черната си шапка с две плитки от страни и си я нахлупи на главата. Закрачи бавно и тъжно. Изведнъж нещо голямо и силно го пое. Ръката беше топла и Бимбкинс се почувства по-добре, започна да я обикаля, а червеното му кадифено палто с помпони лекичко я галеше. Когато самочувствието и доброто му настроение се завърнаха, Бимбкинс скочи от ръката, която го беше поела, палтото му се разпери и той полетя към дома си. Скоро в далечината се забелязваха само плитчиците на черната му шапка, които се развяваха в различни посоки. Така протече първата зимна сутрин на калинката Бимбкинс.

Светът на Пай

Паячето Пай си плетеше стълба, за да се изкачи до тавана. Пай живееше от съвсем мъничък в стаята и не познаваше нищо друго освен нея. За него тя беше целия свят. Разхождаше се по зеления килим, като го приемаше за най-меката и свежа трева. Катереше се по краката на масата - най-високите дървета и разглеждаше с удивление цветните фигурки на покривката – най-разкошните цветя. Но паячето Пай мечтаеше да стигне небето. Затова си плетеше стълба. Плете и плете, после се катери и катери, докато най-сетне стъпи горе, на тавана – най-безоблачното небе. Пай беше щастлив. Обиколи навсякъде и когато стигна до голямата кръгла, светеща лампа, спря да си почине. Лампата му се стори толкова красива и топла, че реши да остане на нея известно време. Оттогава Пай е единственото паяче в света, което живее на Слънцето.

Пианото

Пианото винаги носеше фрак. Сякаш беше създадено всеки ден и всяка нощ да ходи на бал. То обичаше музиката. Любим му беше Моцарт, а с Щраус караше лошото си настроение да танцува валс след валс, докато му се завиваше свят и отиваше да си легне.
Върху Пианото често мъркаше котаракът, а децата играеха с пластмасовите си индианци. Само тогава то се чувстваше небрежно елегантно и скриваше сериозността в джоба си, а когато влюбените палеха свещи и ги подреждаха върху гърба му, то винаги плачеше от вълнение. Пианото обичаше и когато хората пееха с него на Коледа и подпираха големите подаръци на здравото му тяло, все едно има рожден ден. Всъщност то обичаше всички и всички го обичаха.
Пианото винаги носеше фрак…и добро настроение!!!

От  нищо  -  нещо

Нищото се претърколи надолу, надолу по планината и стигна до полянка с маргаритки. По средата на полянката Нищото видя костенурка, която лежеше по гръб и отчаяно се опитваше да се изправи на обратно. Нищото се завъртя около нея. Беше учудено. Никога не беше виждало костенурка и то обърната обратно. Но усети, че в това обръщане има нередност и дори обреченост, и по някакво вътрешно чувство Нищото взе костенурката и я обърна както му е ред. Тя се усмихна на Нищото - своя благодетел - и си тръгна. Така Нищото стана НЕЩО.

Най - сладкото  нещо

Портокалът избяга от пазара и отиде в една сладкарница. От там си купи пакетче целувки. Отиде в парка, седнасред тревата и целувките започнаха да го целуват, целуват… и го нацелуваха целия, а той така се изду, че повече не можа да се помръдне. Остана си там, сред тревата, докато наваля сняг. Минаха някакви катерички, изровиха го, разделиха си го по равно и го изядоха. От портокала останаха само една семка. Тя се сгуши на топло в земята и заспа. Когато се събуди, вече беше пролет, а тя не беше просто семка, а малко портокалово дърво. След време това дърво раждаше най-големите и сладки портокали. Във вкуса им имаше нещо целувчено.

Реклама

Сок от червени боровинки, малини и ябълки - капчица съвършенство…
Червената боровинка е нахално-предизвикателна в ярко червената си рокля. Настъпателно превзема небцето, както красива испанка навъсен тореадор. Деликатната малина, като съвсем младо момиче, срамежливо се промъква зад боровинката с порозовели от свян бузи и уж недоловимо присъствие. Но изведнъж тореадорът я забелязва и й се усмихва. Усмивката му кара малината да се изпълни от щастие, вкусът й се разплисква в неудържим танц на блаженството и залива червената боровинка. Завладява чувствата и ума с неподозирана сладост и лекота. Точно в този момент се появява зелената ябълка. Тя е кисела и ядосана - същинска строга гувернантка. Пристъпя тежко с широката си зелена фуста, а острите й токчета оставят скърцащи следи. Хваща силно ръката на розовата малина и започва да я дърпа. Тогава, вместо да заплаче, младото момиче целува строгата си гувернантка по бузата и се разсмива. Зелената ябълка се засрамва и също започва да се смее, завърта се весело, фустата й се разперва и така, забравила за лошото си настроение, тя излъчва невероятна свежест, гъделичкаща устните и всички сетива…
Сок от червени боровинки, малини и ябълки - смес от предизвикателна красота, очарователна наивност и помъдряла свежест - капчица съвършенство!

Едно пакетче ванилия, моля!

Пакетчето ванилия е съвсем мъничко, можеш да го побереш в шепа или да скриеш дузина в кибритена кутийка. Въпреки този неоспорим факт, във ваниловото прахче, способно да се събере само на върха на бебешко пръстче, живеят хиляди сладкиши, вълшебни кремчета и подлудяващи мусове, тонове течен шоколад, многоетажни торти и десетки козуначени кифлички… То е разпиляно в кухнята на всяка баба, в сърцето на най-добрата сладкарница и в душата на всеки рожден ден. То ухае на чудни спомени от детството. Например на деня, в който си преследвал великани с колелото си, смял си се до насита с приятелите си и си се цамбуркал в реката до забрава…, а да, и си излапал цяла тава ябълкови банички. То шумоли приятно в ръцете на мама, с шума на нещо сигурно и познато, като завръщане у дома…
Е, вече знаете и никога не забравяйте, че когато кажете в магазина “Едно пакетче ванилия, моля”, в действителност си купувате огромно чудо, способно да се събере на върха на бебешко пръстче.

15 планети

Вчера изядох 15 планети! Имената им бяха Вкусна, Сладка, Млечна, Омайваща, По-Вкусна, Кадифе, Мока и така нататък. Бяха разкошни! Изпратиха ме много, много високо над Слънчевата система, чак на Седмото небе, където вятърът е застинал марципан, а облаците разтопена сметана. 15 планети приличащи на по-малките братя на Сатурн, но изгубили пръстените си в черните дупки на златен станиол. 15 планети, обвити в мъгла от какаово оранжево с малко млечно присъствие, всяка с различни шарки и оттенъци на безупречно кафяво… и всяка с неповторим вкус…ммм…
Какво?! Не, не! Не съм огромен зъл великан, моля ви! Да, наистина вчера аз изядох 15 планети… от шоколад, в кутия за 2 и 80…!

Дъждуляк

Понякога през лятото вали така, че е трудно да наречеш този валеж дъжд. Дъжд звучи тежко, мъжествено, а валенето, за което ми е думата, е по-скоро тихичко прокапване, все едно облаците циврят задето някой ги е сресал. За него  по-подходящо е името Дъждуляк.
Дъждулякът е кротък и гальовен. Когато го слушаш как капе ти се струва сякаш се гали в теб и мърка като коте. Земята се размирисва на мокра пръст, както когато дечурлигата се пръскат с маркуча на двора.
Бива си го Дъждулякът! Прилича на мило усмихнато момче на двайсет, което закачливо те подканя да излезеш на разходка с него. Обикновено от тази разходка се връщаш малко поизмокрен, все едно сте ходили чак до Ниагарския водопад.
Дъждулякът спира така ненадейно, както е започнал. Просто се е намерил някой самолет, който отново е разрошил облаците и те престават да циврят.

За Пролетта и още нещо

Аз съм Спасителят на опадалите цветчета от кайсията в двора. Пролетта е мила, но понякога се случват такива неща- заради силния вятър или позакъснелия нахален сняг. Тогава аз се появявам в пълно снаряжение - по чехли, c решителна физиономия и нежни пръсти.
Внимателно събирам всички паднали кайсиеви цветове в дланта си, те се радват и ме гъделичкат, приличат на току-що разпукани пуканки. Нося ги вкъщи и ги пускам да плуват в буркан, пълен с вода - мое лично езеро с лилии. Кайсията ме поглежда от двора с благодарност и с тихо шумолене на останалите си памукови цветове обещава през лятото да запази за мен най-вкусните си кайсии.

Великолепния Април

В еднага щом пристигна, Април ме покани на танци. Чаках този момент цяла зима. Облякох най-хубавата си зелена рокля и си сложих тюркоазените обеци. Април ме чакаше навън с огромен букет пролетни цветя. Прошушна ми “Зеленото страшно ти отива!”, а аз се изчервих цялата, все едно по бузите ми цъфнаха червени лалета. Цели четири седмици танцувахме лудо. Между нас казано, Април е великолепен танцьор. На тръгване ми подари акациев парфюм, няколко щурчета и бонбони “Теменужка”. Гледах го как се отдалечава и как по петите му всичко става зелено също като моята рокля. Аз плаках доста, всъщност поплаквам си всяка сутрин оттогава. Ако се чудите защо, няма да крия от вас, че аз, Зелената Трева, се влюбих лудо и безнадеждно във  Великолепния Април.

Хлапета

Има още едно тайнство освен щъркелите, наболите листа на дърветата и нарцисите, което доказва с неопровержима сигурност, че пролетта е дошла - звукът от скърцащи детски люлки, прокрадващ се през мекотата на бавно залязващото слънце. Този звук идва от площадките за игра, от събуждащите се за живот поляни, завърта се около боси крачета, полита във вихъра на очарователен смях и с разрошени коси влиза през отворените прозорци. Тогава разбираш… Съмнението и тревогата, че зимата все още не е свършила, се стопяват и се превръщат в малки локвички. В тях възроденото ти детство пуска хартиени лодчици, заливащо се от същия смях, с който се смеят люлеещите се хлапета навън.
Скърцане на хиляди люлки, разпиляно в топлия вечерен въздух…
Усмивки - Щастие…
Усещане за първия за годината сладолед във вафлена фунийка…
Пророчество за къси панталонки, велосипеди, игри на криеница и безчет морски приключения…
Това е средата на Пролетта, тържествено посрещната и разлюляна от рошави хлапета.

Да бъдеш вятърна мелница

Искам да бъда вятърна мелница.Да танцувам с вятъра.
Да пия вино с Дон Кихот и да му разказвам за великаните, пренощували под крилете ми. Вятърът, разбира се, ще е влюбен в мен. Ще ме ухажва с прелестни бури и изящни мелодии. Привечер ще утихва и ще присяда в тревите, безмълвен, скрит от погледа ми, и така по цели нощи ще ме пази. Ще ме рисуват художници сред висока ръж, под приказни облаци. Ще меля най-хубавото брашно и най-добрите хлебари ще правят от него хляб и златисти кифлички. Искам да бъда вятърна мелница, може би някъде в Холандия, където всички лалета ще ме познават. Или по-добре някъде накрай света, където все още вярват, че вятърът е душата на феите.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!