Сред плясъка на вълните

Светлена Мишева

Сутринта на следващия ден Фиона заминаваше. Толкова се вълнуваше от предстоящото пътешествие, че не можеше да заспи. Будните й мисли непрекъснато се въртяха около това пътуване из екзотични кътчета на света, за които досега само си беше мечтала. Току-що завършила гимназия, тя нямаше търпение да се впусне във вихъра на живота. Целият й досегашен живот беше преминал обикновено и еднообразно, тя жадуваше за нещо по-различно. Фиона беше завършила езикова гимназия и знаеше доста добре английски език и се справяше с испанския. Понеже обичаше езиците, а и те й се отдаваха, тя искаше да научи и италиански. Корабът, на който си намери работа като камериерка, беше испански, но екипажът и персоналът му бяха разнородни. Щеше да бъде интересно да се гмурне във водовъртежа на разноликия свят и да стане част от него.
Събудила се рано, Фиона се протегна в леглото и при приятната мисъл за това, което й предстоеше, се усмихна, като че някой леко я погъделичка. Тя стана и започна да се приготвя. Беше красива, както винаги – в огледалото се оглеждаха проблясващите на утринната светлина зелени очи, копринено блестящата къдрава коса обгръщаше с нежност дългата лебедова шия и се стелеше меко по раменете и гърба. Облече прилепналите си джинси и любимата си бяла блуза. Предпочиташе спортния стил. Усещаше някаква тръпка, пролазваща невидимо по тялото й. Нима това беше прокрадващият се страх от новото и неизвестното, с което щеше да се сблъска. За Фиона, която не беше напускала границите на своята страна и не се беше отделяла за дълго от семейството си, това си беше приключение, което навярно щеше да остави трайна следа в живота й. Тя беше наясно, че ще има много работа, която изобщо не й допадаше, но направи компромис със себе си в името на пътешествието на луксозна яхта и благополучието на семейството. И въпреки печалната истина за слугинската работа, която я очакваше и за париците, които за запада бяха нищо, то Фиона си позволяваше да лети на вълшебното килимче на мечтите си. Присъщо за нейната натура, Фиона не можеше да живее без своите ефирни и наивни фантазии. Да й отнемете насладата от тези красиви блянове, бихте не само я обрекли на скучен и нещастен живот, бихте унищожили душата й.
Родителите й я изпратиха на летището. Дълго се сбогуваха с нея. Кой знае кога щяха да се видят отново. Но те бяха доволни. Ето и тяхното дете отиваше в чужбина да работи и да се върне с долари, част от които да им подари за нов апартамент или кола. Колко романтично, колко прекрасно! Те бяха горди със своята дъщеря, че избра този път. Щяха да бъдат огорчени, ако Фиона беше отишла в университета да учи нещо без изгледи да се реализира професионално след това.  
За първи път Фиона пътуваше със самолет. И се вълнуваше от това. Полетът премина нормално. Красиво беше да наблюдаваш синьото небе от толкова близо, сякаш се сливаш с неговия свободен простор, като че ли си част от чистотата на синевата. Като че ли можеше да протегне ръка и да докосне пухкавите облаци и да си откъсне парченце от тях за спомен. Но всичко беше илюзия, плод на въображението. Не можеш да вземеш къс от небето, то би се стопило в човешките ръце, така както се разтапят и изчезват бляновете и фантазиите, докоснати от реалността. Мястото на Фиона беше точно до прозореца и това й позволяваше буквално да се гмурне в синята шир пред нея и да се потопи в своите златни мечти. Неусетно самолетът се приземи. Трепереща от вълнение, Фиона слезе. Околният пейзаж, летището й подействаха главозамайващо. Не знаеше накъде да тръгне, какво да прави. Толкова огромно и застрашително й изглеждаше всичко. Неволно у нея се прокрадна страх. Нещата бяха толкова различни от всичко, с което беше свикнала досега.  Бавно тръгна да върви към изхода, като се мъчеше да свикне с мащабите. След това седна на една пейка, за да се съвземе.
***
Беше сгрешила. Очакванията й не се оправдаха. Всъщност Фиона не беше се надявала на кой знае какво, тя просто си представяше разни неща и се усмихваше при мисълта за тяхната непостижимост, но реалността беше жестока. Тя я грабна като хищна птица между. Яхтата действително беше луксозна, а маршрутът й – интересен. Но дотук свършваше хубавото. Фиона беше натоварена с толкова много работа, че не й достигаше време нито да се наслади на океана, на жълтите слънчеви острови, нито да се разходи покрай къдравите океански вълни и да вдиша влажния прохладен въздух. Когато беше свободна, предпочиташе да поспи, умората беше толкова голяма, а и всичко тук беше съвсем различно от това, което си представяше преди да дойде. Ентусиазмът й бе разбит на прах, а фантазиите й, отдавна забравени. Вече не си позволяваше да се заплесва по илюзорни неща, овладяна напълно от действителността. А из персонала на яхтата имаше толкова много съперничества, разврат и други гадости, че Фиона задълго се отврати от всичко тук. Понякога, завладяна от отчаянието, съжаляваше за избора си, друг път си казваше, че ако не беше дошла, никога нямаше да разбере какво е да бъдеш камериерка на кораб – работа твърде разпространена между българските момичета и дори момчета. Лишени от възможността да творят, да живеят нормално в собствената си държава, те търсеха други начини, за да оцелеят, макар и прокудени от родината. Нима ситуацията не напомня турското робство, когато хиляди млади хора са напускали българските земи, търсейки свобода и щастие? Вечен е този стремеж сред хората, нормално е, че всички изоставят изстрадалата България, която  все още не е свободна, а измъчена и нещастна. Има ли шанс да оцелее или този път ще бъде окончателно сразена, ала не от гордите ромейци или турските пълчища, а от своите деца. Защо, се получи така? Ние ли сме виновни, че останали на ръба на пропастта, скочихме и потънахме в бездната, без изход от тъмнината, или пък ни бутнаха отгоре – някои по-добри и заслужаващи повече от нас свобода, любов и щастие?
Фиона прислужваше, чистеше стаи, миеше тоалетни, подреждаше гардероби, разнасяше закуски. У нея се зараждаше една мъка и желание да избяга от там, да изчезне, да се стопи. Не искаше повече да върши слугинска работа, която я унижаваше. Фиона постоянно се сблъскваше с безкрайни, неизпълними капризи на недоволни пътници. Може би заради необикновената си красота, която дори в нейната родина, изобилстваща от красиви момичета, правеше впечатление, но скоро стана обект на завист и непрекъснато й се правеха разни номера. Някои възрастни пътници, а и мъже от персонала й се натискаха, а тя се чувстваше погнусена. Животът на Фиона се превърна в истинска борба за оцеляване. Научи се да бъде предпазлива, внимателна винаги нащрек, готова за всякакви изненади. Придоби имунитет срещу нападките и злобните подмятания на колежките си и  зложелателните им действия.
Но имаше светъл лъч в усилното й ежедневие. Това беше капитанът. Беше грък и се казваше Маркос. Фиона не беше говорила с него. Само си бяха разменяли някоя и друга реплика. Тя го наблюдаваше винаги отдалеч. Просто не искаше да му се натрапва. Стигаше й само да вижда отвреме-навреме Маркос и да се почувства окуражена от неговата вечно цъфтяща на лицето усмивка, която сякаш я зареждаше с енергия. Дали не се влюбваше в неговия чар и излъчване. Всъщност това нямаше значение. Важното беше само да оцелее, докато е на яхтата и после: adios!
Дали Фиона си въобразяваше? Капитанът й се усмихваше, подхвърляше й по някоя закачка, караше я да се усмихне и тя, да погледне по-ведро на света около себе си. Навярно той се държеше сърдечно с всички хора. Никога не повишаваше дума на екипажа си или на някой друг. Не се сърдеше, не се надуваше, беше просто човечен. Независимо дали капитанът имаше по-особено отношение към Фиона или не, постепенно тя осъзна, че живее за миговете, когато го зърваше за малко, когато й намигваше или й се усмихваше обезкуражаващо.
Една вечер след работа Фиона стоеше навън на безлюдната палуба под звездното небе и гледаше в тъмните вълни, заслушана в настойчивия им шепот. Без да усети, към нея се приближи капитанът.
- Утре ти е свободният ден, нали? – запита я той.
- Да – отвърна Фиона, опитвайки се да скрие изненадата си.
- Имаш ли някакви планове? – някак срамежливо продължи да я пита, леко навел главата си.
- Не – Фиона недоумяваше какъв беше този разпит.
- Чудесно, значи ще дойдеш с мен.
- Не, по-добре не.
- Хайде, ще си прекараш хубаво. Обещавам ти, няма да те разочаровам.
- Добре – неохотно се съгласи Фиона.
- Ще те чакам  - каза той и изчезна в тъмнината.
Фиона остана на палубата, вперила поглед в черния океан.  
На следващия ден, когато Фиона слезе пред яхтата, той беше вече там.
- Знаех, че ще дойдеш – усмихна й се той, разкривайки белите си зъби.
- Не бъдете толкова самоуверен. Бях на крачка да се откажа, но реших, че бихте могли да ми отмъстите за тенекията.
- Права си, щях да те преследвам, да те причаквам на всеки ъгъл, да се превърна в твоя сянка.
- Знаете ли, наистина ме уплашихте – с усмивка отвърна Фиона, но душата й беше смутена.
Денят беше наистина прекрасен. Дълго се разхождаха из живописния остров. Имаше какво да се види. Невероятно красиви гледки се разкриваха пред погледа въпреки розовите американци с къси панталонки и камери, плъзнали навсякъде. На обяд хапнаха в малко закътано ресторантче, в което нямаше много хора. А след това наеха кола. Къде ли я водеше Маркос?
Истинско удоволствие беше за Фиона да общува с него. Говореха за какви ли не неща.
- Откога не съм си говорил с някого така хубаво – каза Маркос в една пауза.
- Така ли? И аз също.
- Ти си едно рядко интелигентно същество на този кораб. Какво правиш тук сред всичките тези сухари, завистници и сплетници?
- Нали знаеш, че винаги има изключения.
- И ти чудесно потвърждаваш това правило -  за малко Маркос помълча, а после продължи. – С нищо не си ме провокирала, но се чувствам привлечен от теб. Не ми се сърдиш, че ти го казвам, нали?
- Не. Само се надявам, че това не е някакъв трик.
- Не бих казал. Нямам навик да си играя такива игрички. Готово. Пристигнахме.
Падащите лъчи на слънцето се къпеха в игривия океан, а от другата страна се издигаше верига от планини.
- Планината си е доста обширна. Ще отидем в нейната най-хубава част. Какво ще кажеш?
- Нямам търпение да тръгнем. Обожавам планините.
- Добре, че рискувах да те доведа тук.
Беше много красиво. Доста време вървяха нагоре, докато Маркос не спря внезапно. Пенлива и бяла вода подскачаше и се разбиваше с трясък долу. Водопадът беше наистина страховит. Долу образуваше малко езерце. После водата продължаваше своето пътуване надолу в стръмното и образуваше втори водопад, а по-надолу още един и още един..., докато не се влееше в океана. Това беше един стъпаловиден водопад. Фиона и Маркос го гледаха от ниското, а сега бяха току до него. От двете му страни разцъфтяваха невероятни цветя и треви, високи дървета издигаха снагите си, а разнообразни увивни растения се плъзгаха по стеблата им като змии и ги обгръщаха.
- Каква красота! – изтръгна се от устата на Фиона.
Внезапно Маркос се озова съвсем близо до нея. Взе я в прегръдките си и започна да я целува  жадно и горещо. Отначало Фиона се опита да му се противопостави, но след това се предаде. Започнаха да се разсъбличат, намерили убежище за пламналата си любов сред дивата природа. На мекия зелен килим с разноцветни цветя утолиха завладялата ги страст. Целият следобед бяха там – отдавайки се на любовта си, къпещи се в планинската вода, споделящи този малък миг на щастие.
Късно вечерта се прибраха на кораба. Преди това вечеряха в малкото симпатично ресторантче, къпаха се в нощния океан и изливаха насъбралите се чувства.
От този момент започна тяхната връзка. Пазеха се да не ги забележи никой и това правеше любовта им още по-сладка и ненаситна. Разменяха си откраднати целувки, усамотяваха се в тъмнината на нощната палуба, уединяваха се на живописните островчета.
Така неусетно изминаха месеците и дойде времето, когато трябваше да се разделят.
- Ще поддържаме връзка, нали? Аз съм тук още няколко месеца. Когато свърша, ще мина да те взема с мен в Гърция. Искам да бъда винаги с теб.
- Ще те чакам – тихо прошепна Фиона. С болка в сърцето и душата, Фиона се раздели с Маркос и пое към къщи. Доскоро нямаше търпение да се прибере, а сега й беше мъчно.
***
Фиона откри, че очаква дете. Това ли трябваше да й се случи? Тя плачеше, укоряваше се, но след тези дълги мъчителни девет месеца роди момиченце. То й даваше опора, надежда, че има за какво да живее, защото на някого беше нужна. Малко преди да се роди Мариела, бащата на Фиона почина. Останаха двете с майка й. Маркос, не дойде да я потърси. Фиона му се обади няколко пъти, но не го намери. Писа му няколко писма, но нямаше отговор. Когато най-малко очакваше, писмата й бяха върнати, всички заедно и неотворени. Фиона се затвори в стаята си и дълго и безутешно плака за изгубеното щастие и неосъществената любов.
Един топъл зимен ден Фиона каза, че излиза да се поразходи. Дойде обяд после и вечерта. Късият ден свърши. Появи се виелица, започна да вали сняг. Майката на Фиона все повече се тревожеше. Какво ставаше с нейната дъщеря? Фиона не се прибра и през нощта.
След два дни откриха тялото й. Беше се самоубила, като се хвърлила в буйното море, което я беше приласкало и й обещало утеха и закрила. Веднъж намерила своята голяма, силна любов, Фиона вече не можеше да живее без това несравнимо с нищо чувство, което изпълваше цялото й същество и я караше да живее, да мечтае.
Известно време след самоубийството на Фиона майка й, останала с бебето, получи едно писмо, което навярно дълго беше пътувало.

“Вие всъщност не ме познавате, Фиона. Аз съм приятел на Маркос.  Запознахме се сравнително скоро. Той беше страхотен човек. Маркос рядко говореше за вас, предполагам, защото не искаше никой да посяга върху най-съкровеното за него. От това, което казваше за вас, разбрах, че страшно много ви обича и държи на вас. Той нямаше търпение да свърши рейса му, за да ви види. Струва ми се, че живееше за този миг. Сега го няма, мъртъв е. Голяма буря ни настигна. Стана голяма авария. Повечето хора бяха спасени, но някои загинаха. Маркос също беше сред тях. Той се пожертва, за да спаси едно малко момиченце. Съжалявам за болката, която ви причинявам с тези редове, но реших, че трябва да ви кажа, ако и вашата любов е толкова силна, колкото тази на Маркос, щом я усетих дори аз. В днешно време да обичаш е истински подвиг, голяма рядкост. Съжалявам, искрено съжалявам.”

Докато четеше тези редове, очите на жената се напълниха със сълзи. Какво е това страдание? Защо е нужно тази любов да бъде разрушена? На кого пречи тя? Защо за всичко има място в този обширен свят, освен за любовта?
А може би все пак двамата се бяха събрали в отвъдния свят и бяха познали щастието да бъдат заедно сред градини от рози и зелени дървета, където весели поточета клокочеха нежно и те се наслаждаваха на своята неземна любов, която може да се реализира само отвъд обикновения живот.

07.04.2000 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!