Безвремие

Калоян Цанев

Събудих се неосъзнавайки къде се намирам. Шумът от избледняващото видение постепено отекваше някъде в главата ми. Разтърках очи и се огледах в мрака … намирах се в собствената си стая, тъмна и уютна както винаги. Часът, колко ли беше часът ? Погледнах циферблата на стенният часовника и за моя голяма изненада там нямаше цифри. Екранът ме гледаше с безжизнената си студена зеленина и мълчеше. Странно ! Защо не отчиташе времето ?
В следващият момент нещо привлече вниманието ми, и това бе тънка струя светлина, която се провираше през щорите.Доближих се до прозореца и надникнах. Отвън имаше нещо, но какво ли … трябваше да проверя. Прокарах ръката си по електронният датчик и вратата към балкона се приплъзна встрани. Излязох на терасата и меко синкаво сияние ме обля в топлата си светлина. Беше навсякъде и покриваше сградите наоколо като мъгла. В далечината куполите на търговският комплекс искряха в неестествени цветове и изглеждаха като огромни исполини вцепенени от тайнството на разкриващата им се картина.
Синьо в бяло, бяло в оранжево, оранжево в червено … и тези малки игриви рояци от светлина, които се появяваха периодично в небето.
Това ли беше моят свят, светът от сивото ежедневие с всичките хора, които бързат и жужът като малки пчели в неприветливият си пластостоманен кошер ? Не … това ли е светът от вчера, от деня преди него, от преди година … а, възможно ли е да е утрешният ? Немислимо, да не би да сънувам, или сънят ми е станал реалност ?
Ненадейно долу на улицата забелязох движение, силует, но той изчезна. Виж ти, няма никакво движение навън, никакви аерокари, никакво хора, само градът и аз …
- Може би, има още някой ? – рече непознат глас.
Обърнах се по посока на гласа и го видях. Не беше мъж, нито жена, какво ли беше ? Имаше човешки облик, среден ръст и сребристо – сив цвят, което му придаваше леко отражение на светлината наоколо.
- Красиво, нали ? – усмихна се то – много красиво !
Успях само да поклатя глава в отговор.
- Кой си ти … какво става ?!? – недоумявах запленен от магията наоколо – Да не би да полудявам ?
- Не, не – отдръпна се то от парапета и се доближи – Това да мислиш, че психичната ти дейност се е отклонила от нормалният си ритъм е глупаво … Ако това стане, ти едва ли ще разбереш.
- Но, всичко това – посочих напред – е невъзможно, невероятно, немислимо !
- Верояно е така, погледнато през твоите очи.
- А, ти … - понечих да попитам
- Кой съм аз ли, или по – точно какво съм ?!
- Аха – промълвих.
- А, запитвал ли си се кой си ти ? – присви очи то.
- Ами, - обърнах се отново към небесното сияние – сега си задавам въпроса, да не би да съм умрял.
То се усмихна отново и поглади с ръка плешивата си глава :
- Отново се обръщаш към тези неща – след което се взря в небето над нас – Така ли си представяш смъртта, толкова запленяваща и нежна като това ?!
Разтърсих глава:
- Пра …, как всъщност да ти викам ?
- Да речем, че някъде във вселената всеки сu има отражение, като ехо напомнящо за него …
- Вселената ! – прекъснах го – Значи си иноземец ?
- Може би, може би – прошепна той.
- Ти си моят двойник ?! – попитах неуверено
- Добре, така да бъде !
- Но ти изобщо не приличаш на мен !
- Така ли ? – учуди се той – И по какво съдиш ?
- Хм – изгледах го от глава до пети.
- Външният облик няма значение. Важна е приликата с душата.
- Душата ли ?
- Да, тя движи всичко – протри ръце той – Тя е връзката ти с Вселената, с всичко !
Стоях и не отвърнах нищо … само съзерцавах. Не можех да мисля за друго, това което се случваше изцяло запълваше съзнанието ми. Мислех, че ще припадна, тогава той сложи ръка на рамото ми и всичко отново се проясни.
- Защо ?! – промълвих
- А, защо не ?! – отвърна ми той с въпрос.
- Това не е отговор !
- Това не е отговорът, който искаш да чуеш – ухили се той и тогава видях особенният пламък в очите му – Чудиш се какъв е смисълът на всичко това ?
- Именно ! – ококорих се в очкване.
- Съжалявам, но трябва да те разочаровам – наклони глава той надолу – Може да ти прозвучи странно, но смисъл няма !
- Не, - отсякох – не мога да приема това ! Трябва да има причина !
После прозрях :
- А, не е ли възможно липсата на смисъл да е вид такъв ?!
- Ето, виждаш ли, достигна до някакъв извод сам. По това си приличаме. – заяви гордо
Този път се усмихнах и аз.
- А, ти, … сам ли дойде, или си изпратен от някого ?
- Защо задаваш толкова много въпроси ? Защо просто не се оставиш на магията да те води ?
- Защото съм любопитен … , а и, защото ти се появи.
- Да, точно така. Може би по това се различаваме. Ти желаеш да усетиш тайнството съвсем сам, а аз исках да го споделя с някого. Виждаш ли, това е важното – усещането на нещата, използването на мига. А всеки от тях е неповторим, неповторим !
- Извинявай, че не споделих мига … - опитах се аз .
- Не, напротив, ти го правиш дори сега !
- Не разбирам !
- Няма нужда. По-късно ще узнаеш, щом си спомниш за това безвремие.
- То дойде с теб – казах натъжен – Дали ще остане, след като теб вече няма да те има ?!
- Не знам, приятелю, не знам – отвърна ми тъжен и той – Това зависи само от теб. Благодаря ти !
След тези думи той се разтвори във въздуха като мъгла, а с него и всичко останало.

07.02.2000 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!