Сукуба

Калоян Цанев

Тя го наблюдаваше от известно време и следваше неориентираното му лутане из гората. Задоволството от неговото объркване я обземаше все повече и едва забележима усмивка се прокрадна по лицето й. Момичето облиза устни и се шмугна в следващият храст, но камшикът окачен на кръстта й закачи едно клонче и то изпука заплашително.
- Кой е там ? – спря се младежът и усети ледени вълни да заливат тялото му – Има ли някой ?
Тя застина на мястото си и за пръв път от много време насам нещо в гърдите й се развълнува, а след това  полека се успокои.
Той се огледа притеснено и потърси с ръка дръжката на меча си. Напипа я, но това не му вдъхна кураж, затова потегли отново и ускори крачката си.
Тежка въздишка се отрони от нея и тя не пропусна да наругае невнимателното си поведение, побърза да го догони и този път по – предпазливо. Все пак нещо не беше както трябва. Какво ли се случваше с нея, защо не се отдаваше на инстинктите и сатаничната си природа ? Нима бе забравила каузата, на която служи, нима бе забравила сестрите си, към които бе толкова привързана … и това ново усещане, което  завладяваше всеки инч от бедната й грешна душа.
Ненадейно диадемата на главата й започна да вибрира настоятелно … те я викаха. Девойката спря за момент и хвърли поглед през рамо сякаш можеше да види някой там. Тръсна глава и не отговори на повикът, вместо това свали украшението и пооправи косата си, а краката й сами я понесоха след него. Знаеше, че трябва да го последва, но откъде бе толкова сигурна … или не беше ?
Кайл не познаваше тази гора, въпреки че като малък бе играл в нея със своите връсници, но никога не бе влизал толкова навътре, а те бяха … и никой от тях повече не се завърна. Току що навършил двадесетата си година, младежът бе притиснат от трагично стекли се обстоятелства, които го накараха да броди из това проклето нечестиво място . Всеки шум от тъмнината наоколо предизвикваше потръпване на тялото му, но мислите за това, което го докара до тук в известна степен го успокояваше, и … тогава той чу вой. Беше тревожен, продължителен, нечовешки.
“ Сиви вълци ! ” трепна той.
“ Сиви вълци ! ” рече на ум тя, но после осъзна нещо, което я потресе.
След малко се разнесе друг вой, но много по – близо.
Кайл се спря и бавно извади мечът си. Лунните лъчи, които трудно си пробиваха път през гъстите корони на дърветата за миг огряха остриетото му.Здраво стиснал дръжката на блестящата стомана, младежът зае отбранителна позиция опрял гръб в един ствол.
Ненадейно, тъмнината пред него оживя и в нея засияха две очи – огнени, червени и жадни за кръвта му. Встрани от тях го погледнаха още две, и още, и още …Така той наброи седем създания. Бяха го наобиколили в полукръг.
Един от вълците се приближи опасно близо до Кайл, той замахна с меча си и …тогава се случи нещо, което хвърли  в паника бедното му съзнание. Отнякъде изплющя невидим бич и изтръгна с хъс острието от ръката му. Звярът изръмжа злокобно и направи стъпка към него. Момчето закри лицето си с ръка, за да не видят очите му зейналата паст готова да го разкъса.
- Сивогръб ! – чу нечии глас той – Кажи им да се отдръпнат !
В отговор от храстите на около се долови нечовешко гъргорене.
- Човекът е мой ! – се разнесе женски глас отново.
Гракания от недоволство започнаха да прииждат от тъмнината.
Кайл не смееше да покаже лицето си тресейки се от ужас и то на ръба на истерията. Идеше му да побегне, къде му очи видят, но знаеше, че направи ли крачка ще му е последна … ако останаше така, нямаше ли да го сполети същата участ ?
- Животът му ни принадлежи – изсъска водачът – ние го забелязохме първи .
- Грешиш ! – усмихна се демонично тя – аз го видях още когато се движише по хълмовете на скръбта … нали така човеко ? – тя го погледна и за миг луната огря въпросителното й, но и пълно с надежда лице.
- Така е … - потрепери младежът, въпреки да знаеше, че не е вярно … предпочиташе нея пред дивите зверове – минах точно оттам.
- Виждаш ли, - смигна му без никой друг да я види – душата му е моя !
Последните думи прозвучаха необикновенно властно и … Кайл се запита дали не е избрал по – голямото зло. Камшикът трепереше в ръката й и се извиваше като ранена змия удряйки се в мъртвите листа. Наоколо се чуваше само хриптящото дишане на хищниците и вятърът от време на време, който нашепваше неразгаданите си слова.
- От друга страна – наруши тишината девойката – шеще да погуби най – малко двама от глутницата ти.
- Хоу – хох – изръмжа Сивогръб – та той е само момче.
- Не съм момче ! – опита се да вкара решителен тон в гласа си Кайл.
- Мълчи простосмъртнико ! - скастри го тя и си предаде сериозен вид – Е, водачо, трябва ли да доказвам правотата на думите си ?! – и удари заплашително близко да псето с бича.
- Не е нужно, протъмнена ! – смекчи тон вълкът – Ние почитаме тъмните закони и ги спазваме, но знай, че те наблюдаваме !
След което, Сивогръб излая нещо на останалите и всички изчезнаха с недололно ръмжене и вопли.
- Ти, - приближи се тя застрашително до него – какво правиш в тази гора ?
Луната огря двата силуета и той забеляза дългата й къдрава коса. Черни и златисти кичури, омайно отровна смесица, която го пленяваше. Младежът отърси глава и видя, че тя го обикаля изучавайки всяка част от тялото му.
“ Сега е моментът ” рече на себе си той и се опита да осъществи простичкият план, който току що му хрумна. В следващият момент погледът й отново срещна неговият, той я хвана през кръстта и я повали на земята.Двамата стремглаво се боричкаха и Кайл усети как взима надмощие, докато ненадейно не почувства метално острие опряно до гърлото си. Това обърна нещата наопаки и сега той лежеше безпомощен притиснат от тялото й.
- Върхът на тази кама е отровен, така че само едно движение и …
- Какво ? – дишаше тежко той – Нима ще ме погубиш ? Ако искаше, досега да си го направила.
- Не е късно, човеко, - снизходително промълви тя – дa си поиграеш с жертвата преди да я умъртвиш.
- Добре тогава, играта свърши ! – не вярваше на това, що е произнесъл.
- Не и преди това ! – тя се наведе и впи устните си в неговите отървкайки се в слабините му.
Той усети нарастваща тръпка, а секунда след това остро парене по шията го върна към действителността. Тя се отдръпна от него осъзнала какво е направила … той я гледаше ужасен. Без да се замисля, момичето целуна порязаната плът и засмука от кръвта му. Болка се размиваше с удоволствие и Кайл стисна зъби за да не извика … косата й покриваше лицето му.
Когато отвори очите си с усилие, тя го гледаше, и погледът й този път бе нежен, но и нечовешки сияещ. Черна капчица се стичаше по брадичката й, капчица от неговата кръв.
- Нали каза, че е отрова ! – прошепна той
- Смъртоносна само за вас, на мен тя действа като лечебна билка – усмихна се топло тя – Как ти е името ?
- Кайл – едва чу гласа си той, чувстваше се много отпаднал
- Аз съм Сия – думите й останаха да звънят в съзнанието му, докато тъмната пелена отново скри пълните й устни и загадъчните пламтящи очи.


*    *    *    *    *    *    *

Той се събуди плувнал в пот, отвори очи и те веднага свикнаха със сумрака наоколо. Опипа постелята до себе си, но Нея я нямаше. Мъжът прокара ръка през косата си, стана и набързо навлече дрехите си. В стаята бе мрачно, тъй като липсваха прозорци. Той се приближи до едната стена и докосна чашката на цвете излизащо от нея. В резултат, то започна да излъчва синьо-зеленикаво сияние и разпръсна мракът към ъглите и нишите. Потърси мечът си, но после се сети, че го бе дал на ковача за да вгради ново заклинание в него. Излезе от стаята и се запъти по коридора огряван от черни факли. Пред един завой едва  не се сблъска с един от най – старите вампири – Вокаил, който търчеше сякаш го гонеше самият архангел Езраел, …
или по – точно едно малко гномче хванало в шепите се чрез магия “ слънчево зайче ”. Когато минаваше покрай него, мъжът хвана момчето за яката:
- Колко пъти съм ти казвал да не закачаш стареца !
- Ама ние просто си играехме – опита се да си предаде невинен вид то.
Той погледна към шепите на детето, където се бе сгушило кълбо слънчева светлина.
- С това нещо можеш да го нараниш !
- Никога не бих посмял, протъмнен … Вокаил ми е приятел ! – гордо заяви то.
В този момент вниманието и на двамата бе привлечено от нечовешки крясък идващ от дъното на коридора.
- Вокаил ! – прошепна гномчето и се втурна нататък … той го последва.
Когато стигнаха до архвампирът, мъжът спря и започна гръмогласно да се смее, докато детето се опитваше да го освободи от лепкавата паяжина, в която се бе уплел. В този момент от една тъмна ниша се показа осмокрако чудовище. Шесте жълти очички премигваха жадно, а от зъбата уста капеше фосфоресцираща слюнка. Създанието се приближи до тях … момчето изпусна слънчевото зайче и то започна да подскача наоколо внасяйки повече безпорядък в ситуацията. Огромният паяк спря на около метър от тях и се взря по – усилено в съществата пред него. Премигна няколко пъти за да облекчи уморените си очи и изгъргори отегчено:
- Проклятие ! Надявах се да е някой избягал затворник … Вокаил, не се ли чувстваш неудобно всеки път, когато ми развалиш тъй изкустно уплетените мрежи ?!
- А ти, защо всеки път ги заплиташ на пътя ми ? – отвърна раздразнено вампирът.
- Тогава, следващият път, Вокаил … - понечи осмокракото страшилище.
- Стига ! – сряза ги мъжът – Вместо да обвиняваш стареца, можеше да ловуваш навън в гората например …, а при по – голям късмет и да хванеш някой шпионин на Светлината.
- Тя щеше да го изяде преди да го разпитаме ! – вметна подигравателно вампира.
- Изчезвай ! – изсъска паяка и сряза плетеницата с резците на единият си крайник – Следващият път може да си представя, че си избягал пленник … Проклети зеленчуци … пак ще трябва да се храня със зеленчуци !
- Те са полезни, Регна – рече мъжът – благодарение на тях уплиташ такива  лепкави и здрави мрежи.
- Мислиш ли ?! – присви три от очите си тя.
- Абсолютно ! … Почини си, толкова емоции ти се струпаха, а аз ще отида да уловя нещо за теб.
- Ще направиш това за мен ?!? – тя беше удивена.
- И още как – ухили се той и предните му кучешки зъби се оголига зловещо.

              *        *        *        *        *        *        *

Тя гледаше към огледалото и погледът й бе зареян в картините, които то показваше. Държеше черна котка, чието тихо мъркане бе единственият шум в стаята … Пухкавото създание измяука протяжено и това я извади от меланхоличният унес.
Миг по – късно откъм вратата се разнесоха две почуквания. Жената активира диадемата на главата си, но не усети каквото очакваше … това малко я озадачи. Погледна към котарака, но жълто – зелените му очи останаха безизразни. Тя го остави на стола до себе си и се насочи към вратата … оттам дойдоха още две почуквания …
На прага стоеше нещо навито на спирала и щом дървеният масив се отвори, протегна главата си нагоре и изсъска:
- Тъмна е душата ти !
- Тъмна е и твоята ! – отвърна на поздрава тя и покани с жест влечугото да влезе.
Кобрата се плъзна в стаята и притвори вратата с опашката си. Жената взе котарака в себе си и се загледа отново в огледалото сега показващо й някаква стара гора – мистична, мъглива … и изпълнена със спомени. Това я натъжи.
- Защо трябва да го прави ?! – недоумяваше тя.
- Такава е съдбата ни ! Такава е повелята на Тъмните сили ! – рече змията
- Той е предан на Мрака ! …
- Това никой не знае, детето ми .
- Аз зная ! – сопна се жената и погледът й се навлажни.
- Той трябва да бъде изпитан. Така ще докаже предаността си към нас.
- … но, той толкова пъти е показвал това ! Ако не беше той, ти сега сигурно …
- Знам – скастри я нов глас и една набръчкана ръка я докосна по рамото.
Сега зад нея стоеше прегърбена старческа фигура подпирайки се на крив дървен жезъл с череп в горният край.
- Доброто трябва да бъде заличено от сърцето му завинаги !
- Как ! Какво ще е това изпитание ?
- Създание на Светлината тряба да подмами протъмненият …
- Но, ние не сме залавяли ни един съгледвач на светлата страна от месеци – заяви по – младата.
- Така е, - съгласи се старицата и червен отблясък се отрази в очите й – този път изпитанието ще бъде двойно !
След тези думи тя вдигна високо жезълът си, от който избухна ярка ослепителна светлина .
- Какво правиш ?! – изкрещя жената закривайки лицето си с ръка.
Котаракът изсъска заплашително и се скри под един вехт скрин.
Минути след това черният пухчо наблюдаваше с любопитство голямото елипсовидно огледало, което показваше неориентираното лутане на една приказна фея … , а дали някой не я следеше ?

09.03.2002 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!