Пак

Илиян Димитров

…неон в изваяните силуети на прекалено перфектни, прекалено пищни, прекално… пошли… (…кока-кола !!…) женски тела строени в хромирани хоризонтали…
…някакво далечно, кънтящо, заглъхващо, студено и безкрайно, безвъзвранто, безумно, болезнено сбогуване …
… и едно самотно изоставено безсрамно парадиращо със своята самота пиано – размита и нереалистична алюзия за реалност; синтетичен, неразбираем… джаз…!?
От къде се появи този образ в съзнанието и? От къде нахлу в гърлото и този тежък, отровно-лепкав вкус на изстинала пепел, скъпи цигари и скъп алкохол; това усещане за някаква ленива, някак неусетно превърнала се в част от интериора парадираща, безцеремонна, отегчена арогантност?!..
Къде беше почувствала всичките тези остри, болезнени, безсмислени ъгли; тези взривени, натрошени и изкълчени сенки; това… безразличие, което я изпълва с някаква странна, тежка, пулсираща, лепкава възбуда? И защо точно сега тези спомени се завръщат и притискат слепоочията и?
Нажежено докосване… тръпка на неудържимо желание… преплетени, розови, безсрамно пулсиращи тела…
Господи!….- въздишка като отчаян зов…
И тази проклета, студена лепкава светлина!… Прониква в нея, пробива клепачите и, взривява се в очите й и избухва някъде дълбоко в черепа й, а мислите и кънтят залутани, отразени и безсмислени; люлеят се подобно претъпкан, зноен, задъхан, отровен от накъсани, загубени, хаотични сънища-кошмари, среднощен влак, и я карат да се чувства виновна, мръсна и…
…желана…?
…!?…
Въздъхва дълбоко, а въздухът плътен, парещ и изсушаващ като топка вата премесена с парчета стъкло - разкъсва, изгаря, убива!.. Едра капка пот се спуска по брадичката й и се плъзва между гърдите й. Тя повдига с усилие чаршафа от влажното си премаляло тяло и се обръща към стената.
Безмилостните, жестоки, сребристи ленти на сухата изгаряща очите й лунна светлина са вече зад нея. По клепачите и танцуват пурпурно-зелени послеобрази - гротескни безсмислени лица, на които тя се опитва да не обръща внимание, но от които не може да избяга, да се спаси, да изтрие защото те са прогорени по вътрешната страна на клепачите и!
Опира дланите си в стената, търсейки хладина, но тапетът е сух и горещ. Прокарва нокти по грапавините му и се опитва да си представи бледорозовите цветя, но в главата и нахлува внезапният образ на хищна разлигавена, пурпурно-пулсираща, отровна паст.
Пулсира!… Взира се в нея!… Наблюдава я!… И я приласкава …
Навън е толкова тихо и задушно. Знойно и мъртво…
…като в ковчег…!
Усеща как отровата се влива през очите в стомаха и като завихрена мръсна сапунена пяна, която оставя след себе си само мазни, разкривени петна. Някаква неразбирама, първична, неудържима, животинска тръпка бликва от гърдите й и се разплисква по гладкия й корем - надолу, надолу, по по тялото й, слабините и, между краката и, навътре в нея - лепкава, отровна, воняща, убиваща, мръсна!.. Мръсна! Толкова МРЪСНА!!!
За миг и се струва, че е изпищяла, но после осъзнава, че викът и е отекнал само в главата й. Усеща го как не е успял да излезе навън и вместо това се е забил в слепоочията й и трепти. Резонира! Усилва се! Набира сили - като лавина, която рано или късно ще я погълне, ще я притисне, ще напълни очите и с начупени болезнени остриета; ще заседне в гърлото й като буца лед с наточени ръбове, ще я разпадне на безброй мънички, натрошени парченца стъкло с остри ръбове, в които ще се отразява слънцето пречупено в мълчаливи слънчеви зайчета. И тя ще се взриви навътре в себе си и от нея ще остане само една празна, механична, движеща се от само себе си безчувствена, примирена, обвивка.
Невъзможни, луди,  трескави, нощни мисли….
С едно рязко движение отмята влажния чаршаф от себе си. Изправя се до леглото. Гола. Трепереща. Студено и е, а до сега и беше горещо..?! Защо? Цялата е настръхнала. Краката и леко поддават, но все пак успява да се задържи на права. Невидима вълна повдига пердето и то се люшва към нея подобно призрачен силует - да я ( погълне ! ! ! ) прегърне. Тя отстъпва крачка назад.
НЕ! Това е само сън! Това е вятъра! Нищо повече! Само вятъра, нищо ….
С усилие си поема дъх. Завихряне… Полъхът дошъл отвън е сух, прашен, скърцащ….
Капитане, капитане…
Само сън…! Само…
Виновна е нощта!
За ВСИЧКО !
…Да можеше са заспи, да заспи и да не мисли!…
Утре всичко ще бъде различно. Да, само веднъж да стане утре…
Застава нерешително в средата на стаята - ужасена, отчаяна, нежелана, и толкова абсурдно … сама.
Той внезапно се размърдва в съня си, а тя замръзва по средата на мисълта си.
Опитва се да види лицето му, но точно върху него пада сянката на празната бутилка. А и има ли значение?
Нищо…
Не чувства нищо. Само едно отдалечаващо се, резониращо, далечно, кънтящо, заглъхващо, студено и безкрайно, безвъзвранто, безумно, болезнено сбогуване …
Излиза на терасата. Поглежда надолу към ръцете си - цигари и запалка. Как са се озовали там? Не помни. Не знае. Не чувства… Сякаш винаги са били там…
Нима това иманякакво значение за някого?
Навън вятърът стене самотен и ръждиво-кафяв.
Профучава такси - два болезнени шипа студена светлина в очите и.
Бавно изважда поредната цигара. Поднася трепкащото пламъче към далечния край. Дръпва силно и вдишва с пълни гърди отровния дим. Нищо. Отново нищо. И никога не е имало. Никога!…
Без спомени.
Без мечти.
Без минало.
Без бъдеще.
Само една нощ и… никакви чувства.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!