Полето

Юри Стайков

Огледа се. Хората минаваха покрай него без дори да го забелязват. Залата на края на коридора се изпълни с хора, и като че всички запалиха цигари. Димът достигна до него и той се почувства крайно некомфортно. Реши да излезе навън. Надигна се и през тълпата видя врата в другия край на залата. Там трябва да стигна - помисли. Опита да тръгне, но усети, че гърбът му не иска да се отлепи от стената. Обзе го паника. Помисли секунда, две, а после се плъзна по стената до края на коридора. Спря. Не можеше да продължи, почувства панически страх от движещата се около него маса. Нещо го усъмни…. Да, хората се движеха неестествено бързо. Нищо не разбираше, погледна големия стенен часовник и видя, че стрелките направо препускат от ляво на дясно. Реши, че това вече е лудост и събра всички сили за да продължи към вратата. Пристъпи и стената зад него изчезна. Ненадейно часовникът отби и всички тези пушещи хора се разпръснаха, или се загубиха по коридора. В залата остана само едно момиче, което се бе зачело до прозореца. Загледа я, тя изглеждаше смешно така забързана и същевременно спокойна. Той видя как сянката се мести по  лицето и. Обърна се и вече спокойно тръгна към изхода.
Излезе. Отвън видя една масивна четири етажна сграда, а около нея няколко по - малки. Зад тези неща видя едно безкрайно зелено поле. Толкова голямо, че той не можеше да повярва, затвори очи и пак ги отвори. Полето още беше там. В далечината се виждаха съвсем мънички дървета, а над тях небе, синьо и прозрачно, по което плуваха малки и големи бели облаци. Всичко изглеждаше толкова грамадно и необятно, че той се почувства съвсем малък. Мъничка точица по средата на съвършенството. Бе му трудно да повярва всичко това, все пак за първи път излизаше от стаята си…. Погледна нагоре и видя слънцето запътило се в неизвестна посока. Затича се и спря там, където започваше полето, протегна ръка и го погали. То беше живо! Някъде зад него, някой отнякъде излезе, тръгна по някаква пътека и влезе някъде другаде. Той не знаеше нито откъде излезе човека, нито къде влезе, но улови всички звуци и това беше невероятно. Звуци които не беше предизвикал сам, а бяха по - истински, по - хубави. Мисълта, че не е сам, че е само частица от света бе съвсем нова за него и изглеждаше толкова…, толкова красива. Почувства се щастлив. Появи се лек ветрец. Полето се олюля и зашумя. Той се излегна в меката трева, сложи ръце под главата си и затвори очи. Вятарът тихо бучеше в ушите му. Слънцето приятно припичаше и вървеше по пътя си. Той се замисли накъде ли е тръгнало.
- Ей слънце, накъде си тръгнало? - попита тихо.
- Към вечността. - отвърна някой.
Той се сепна, отвори очи и се отдръпна инстинктивно. До него тихичко бе легнало момиче. Непозната, но красива. Боже, колко красива. Той онемя, вдърви се, главата му забуча и се наложи отново да легне на тревата, и пак да затвори очи.
- Е, чак такава реакция не очаквах. - каза весело тя.
- Ти какво си? - попита той
- ?!
Като не получи отговор, в една нищожна частица от секудната в главата му станаха толкова много неща, че не можа да обърне внимание дори и на половината. В необятната вселена на неговия разум две мисли си обявиха война и я проведоха с целия трясък и шумотевица, които обикновенно съпровождат една такава война. Двете страни "Реална" и " Не реална" се хвърлиха в боя с всички сили и средства. Цели галактики бяха унищожени и цели раси избити. Всъщност вселената почти опустя. Малкото оцелели стигнаха до извода, че въобще не ги интересува дали момичето е истинско, или не и войната свърши също така глупаво както бе започнала. Той погледна.
- Ти истинска ли си? - запита с важно изражение.
Усмивката й се скри за миг, а после пак се появи.
- А ти как предпочиташ?
Той усети, че е задал глупав въпрос.
- Всъщност не знам каква е разликата, ако въобще има такава…. Аз съм нов тук. - поясни.
- И аз незнам, но сигурно има. Ела имам идея, ще ти покажа едно място. Там можем да проверим дали света е истински.
Тя го хвана за ръка и го задърпа към гората в далечината. Ставайки той видя, че слънцето вече е от другата страна на небето. Тръгнаха. Без той да знае накъде, просто се остави на момичето да го води към края на полето. Даде си сметка, че дори не го интересува коя е тя и къде отиват.
А тя беше съдбата и го водеше натам, накъдето води всички малки хора, често без дори да ги целуне.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!