Да почувстваш нощта

Юри Стайков

Вървях по алейката пред блока. Блока свърши и покрай мен се заредиха железата на черна ограда. Смрачаваше се, а аз обичам да се разхождам по тъмно. Да усещам как мракът прониква в мен и ме изпъва със спокойствие.
"Do you ever feel the night?"
Не знам колко време съм се разхождал, но по едно време забелязах, че няма вече коли по улицата. Беше пусто и тихо. Сигурно е късно - помислих. Стигнах до едно кафенце, по-точно капанче от тези, дето са по спирките.
- Една мента от малките и солети - поръчах си. Не видях лицето на продавача. В тези капанчета никога не виждаш лицето на продавача. Една ръка се протегна през прозорчето даде ми нещата и взе парите. Имах 5 стотинки ресто и ги чаках. След малко ръката ми хвърли едно кибритче. Изплюх се и тръгнах надолу. Видях пейка в сянката на едни храсти. Седнах. Отворих бутилката и отпих.
Може би трябва да започна нов живот. Да, би било добре. Нея я няма а аз съм тук и трябва да продължа да живея, колкото и безсмислено да ми се струва това. "Нов живот", звучи като реклама на евтин хотел, където трябва да отседна. И какво точно трябва да правя за да заживея въпросният живот? Жена, работа, дом. Светата троица. Формулата, даваща смисъл на съвременния живот. Три неща, дотолкова свързани помежду си, че ако едно липсва, другите две рухват и ти вече не си човек. Неудачник - да, луд - може би, но не и човек.
Ето такива неща си мислех, докато не се появи отнякъде куче. Мършаво и проскубано куче - инвалид.
- Ей, мъничко - казах и му хвърлих две солети. Задницата му бе смазана. - Сигурно те е блъснала кола.
Беше гладно. Изсипах солетите на земята и ги полях с мента. Кучето наистина беше гладно, изяде ги и вдигна глава. Опита се да маха с опашка, но от това което се получи само ми се повдигна.
- Виж се на какво приличаш. Животът се е изгаврил с теб, но нали си куче. - протегнах ръка и го погалих - Сигурно си самичко. Разбира се, че си самичко, нали си куче.
Станах, то се стресна и се скри под пейката.- Чакай тук, сега се връщам. - и изтичах до кафето - Един сандвич с шунка…не, не, може и студен.
Когато се върнах при пейката, кучето старателно облизваше ментата от тротоара. Дадох му сандвича. Изяде го и пак ме погледна, а аз пак го погалих. Изпих ментата докрай, обърнах бутилката и с всичка сила го халосах по главата. Изскимтя, после - нищо. Добре съм ударил - помислих и ударих още веднъж, и още, и още. То се олюля и падна. Всичко стана за секунди, никой нищо не видя и никой нищо не чу. Бяхме само аз и кучето. Клекнах до него и продължих да удрям. Правех го някак сухо, без емоция, премервах всеки удар. Изведнъж разбрах, че е мъртво. Хвърлих бутилката в храста, седнах на пейката и запалих цигара. Бях спокоен, сякаш нищо не се е случило, сякаш съм настъпил муха, а не е ли същото. Загледах мършавия труп, та той се беше разложил още приживе, а очите, те бяха студени.
- Така ти е по-добре, повярвай ми. Нали си куче, заминавай към кучешкия рай. Тръгнах към къщи. "Далеч сред пространството звездите изчезнаха и нощта мигновено угасна, като че никога не е съществувала…"

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!