Разказ

Стефан Димов

Няколко силуета, полуразмити от сипещите се бавно, но ситно дъждовни капки минават бързешком край мен. Стъпките им отекват по мокрия асфалт. Малките локвички дъждовна вода, образували се в случайни вдлъбнатини в шосето, мълчат смутено, огорчени от сивотата и студенината на заобикалящите ги неща. Земята жадно попива в утробата си всяка нова капка, паднала от небето, забързана в своя стремеж да я докосне. Мъждивата светлина на уличните лампи придава на сенките невероятни форми; неоновите реклами хвърлят отблясъците си навсякъде около себе си, опитвайки се да привлекат нечий случаен поглед. Успяват, но явно само при мен - очите ми бързешком пробягват по светещите думички, виждащи, но не съзиращи.
Крача по мокрия път, загледан в неясна посока - вървя сякаш в обятията на някакъв транс. Една кола профучава край мен, пръски кална вода се надигат и политат - изсипват се върху дясната страна на палтото, дънките и лицето ми. Допирът на хладните водни частици ме кара да изтръпна. От косата ми се стича тънка струйка, пробягва криволичейки по бузата ми и се слива с друга, която се е спуснала по вирнатия ми нос, за да се съберат сред косъмчетата на брадичката ми. Вдигам ръка, за да ги избърша; те попиват в тъмносиния плат на палтото ми, така и не достигнали до земята, зовяща ги обратно в прегръдките си.
Пресичам някаква улица, пристъпвам по другия тротоар, водата все така се стича от небесата - мракът напористо се опитва да погълне светлините на града, които раздират успокояващата му мекота. Преминавам край белезникавите силуети на сгради и заспалите до тях туловища на спрени по улицата коли. Още десетина крачки и се озовавам върху протегналия се напред неравен гръбнак на моста. От двете му страни, набити на високи железни стълбове блещукат жълтеникави лампи - сянката ми изведнъж пораства и се разстила по протежение на половината мост. Стигам до средата, спирам се при единия от стълбовете и поглеждам надолу. Виждам лениво помръдващите се води на мътната река, които хвърлят сребристо жълти отблясъци по дебелите бетонни колони, потопени в хладните обятия на водата. Вдигам поглед нагоре, за да проследя пътя на реката, която се губи в далечината сред дървета и надвиснали склонове. Стоя така, запленен от вълшебството на сивотата, мрака и студа, сега тъй красиви, както никога преди. Шумолящият, навяващ тъга повей на вятъра и ромоленето на дъжда извикват в съзнанието ми странни и неясни, но спокойни образи и мисли. За миг си представям как разпервам ръце и политам от перилата на моста - полите на палтото ми бясно плющят от дъха на вятъра и стремглаво впиващия се в мен въздушен поток. Допирът е болезнен, но кратък. Оттам нататък следват покой и тишина. Които обаче аз не желая. Като във филмова ретроспекция в мислите ми падащият силует се надига, а разплискалата се вода се връща обратно. Със скоростта на стрела извървявам заднешком пътя, по който досега съм крачил - улици, светлини, сенки и дъжд - за да се озова отново до стената на къщата, в която живееш ти. Там, когато ти беше в прегръдките ми, а аз смутено мълчах, свел поглед надолу, замаян от красотата на твоите очи и усмивка. Не смеех да прошепна думите, които неистово се бореха да се изплъзнат измежду устните ми. Сърцето ми бие в бесен ритъм, поемам дълбоко дъх и вдигам поглед към теб. Ти се отдалечаваш… успявам да прошепна "Обичам те!" и все тъй смълчан продължавам да гледам след теб. А дъждът продължава да вали…

23.10.1999 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!