Сенки

Пламен Балкански

Човекът

Аз май съм никой …
От никъде дойдох, но сякаш някъде отивам …
Опитвам пътят да открия, но … май не споменах
- той привилегия на Бог е само
А аз не съм.
Или поне така си мисля, а може би …
Какво говоря ?! Аз съм никой !
От никъде дойдох и там отивам !
Не … няма да си тръгна толкоз лесно .
Веднъж почувствал свободата да живея
смятам да остана дълго,
поне докато слънце грее …
- над света.

Смисълът

Опитах смисълът да търся –
тръпки ме побиха,
и опитът ми свърши,
смисъл не открих, а
в мене нещо се пречупи –
поспрях за миг …
И после що се случи ?
Аз помня нечий вик,
кръвта ми се смрази,
напълно бях объркан
ала не паднах по очи –
изправих се и тръгнах !
Огън в душата ми гори !
Но не вода ще търся,
а смисъл за моите мечти.

Пътят

Малко по малко животът ни учи
да търсим доброто в света
да можем, когато беда ни се случи
своят път да открием в нощта
Нейде далече в безкрайния мрак
аз видях светлината и тръгнах натам
Дълъг бе пътя, но силен бях аз
вярвах в доброто и стигнах докрай
Достигнах целта си, но скоро разбрах
Че грешният път съм избрал
Отново потеглих без никакъв страх
ще търся докрая спасителен бряг
Сам вървях във студ и мрак
без приятел или враг
Да открия не успях
своят път към този свят
Сякаш нямам очи, за да видя деня
да достигна за миг до света
да почувствам живита си без самота
и да мога щастлив да умра
Усещам, смъртта бавно идва към мен
разбрах, че настъпил е сетният ден
Макар че дълго вървях, аз не стигнах докрай
Ще намеря ли някога аз своят рай ?

Без теб

Tи си замина, далече от мен
замина си с теб и съня
Какво да направя ? Броя ден след ден,
за чувствата липсват слова
А щом си тук, и аз до теб
светът е друг, нощта е ден
Страха изчезва, любовта дори
не значи много
щом сме приятели
Сега е трудно даже да мечтая
без теб и въздухът е друг
Ако знаеш колко много те желая
защо не може да си тук
И колко бавно времето минава
минутите са сякаш часове
За дните скучни спомен не остава
но болката е май за векове
Ти си замина, но знам че си с мен
и мисля, че тук в съня
така е по – лесно дори да броя
и някакси ще издържа

Моят свят

Безшумни приливи, самотно море
и тихи нощи на далечен свят
следя зведите по красиво небе
далеч от хората сега съм аз
Безброй години бих живял така
натам бих тръгнал аз дори сега,
но всеки следва своята съдба
а пътят ми обвит е във мъгла
Самотен в хаоса към вас летя,
за да запазя вашите мечти
и хиляди години все така
дали ще мога някога да спра?!
Животът ни устроен е така,
че идва ден настъпва есента
усетя ли мига, потеглям пак,
но този път ще търся моят свят.

Раздялата

Опитвам да не мисля за това
но зная, че не бих могъл така
Опитвам да забравя любовта,
а значи да живея и в лъжа
Миг след миг всеки ден
мисля си за теб и за мен …
и образите бавно избеляват,
но хубавите спомени остават.
Искам ти до мен да си сега,
искам да почувстваш любовта
искам да ме хванеш за ръка
и да тръгнем бавно по брега
А казват времето лекува
ала не искам аз да те забравя
и нощите , в които те сънувам
и спомените искам да запазя
Опитвам да не мисля за неща,
които няма как да променя
и търпеливо ще дочакам аз деня
когато ще съм с тебе, не в съня.

Аз и ти

А аз пак съм сам
там във нощта
където започва
и свършва съня
където се раждат
и умират мечтите
щастливи и тъжни
преплитат се дните
ела с мен сега !
И ето те тук
стоиш и гледаш звездите
как да запазя мига
и радостта във очите
как да те чувствам до мен
дори, когато те няма
как да направя така,
че да сме винаги двама
върви по моят път
Бавно всички въпроси
изчезват в нощта
Аз знам че си тук –
нас съдбата ни събра
и вечно ще бъдеш
почувствай това
виж за миг пътят ни
обвит в светлина
Бъди винаги с мен !

Страх от неизвестното

До мен си, а си толкова далеч
не помня някога да е било така
И сякаш друга си и вече
не съм за теб каквото бях
Дали сгреших и как
или пък много исках
дали ще мога пак
за теб без страх да мисля ?
А свикнала си сигурност да търсиш
и да избираш болка пред страха
но сигурното всъщност липсва,
а навикът не е съдба !
Човекът търси винаги опора
Опората е моето сърце
Макар и аз да страдам с хората
Така за мен е по – добре
Каквото трябва казах,
останалото свърших
Сега ще се надявам
съдбата да ни свърже …

На Мими

Седиш и търсиш смисъл в нещо,
а всъщност знаеш ли какво ?
И тръгваш, питаш тъй горещо,
но все без отговор – защо ?
Животът май не те разбира –
несигурно върви напред
Бавно тръгва, после спира
и чака, сякаш за съвет
Съдбата все е недоволна
Какво ли иска тя от теб ?
Да скиташ вечно ?
Да си болна ?
Щастив не ще да е човек !
Приятелите май са всичко,
което можеш да запазиш
макар и в спомени, макар различно
дори и някой да ги мразиш
Намирам те отново там
седиш и гледаш ме тъй нежно
И хубаво е, не съм сам
по пътя – пълен със надежди.

Вината на съдбата

Като залез след зората
като край след вечността
като мрак от светлината
любовта ми избледня
Сякаш търсил съм опора,
а без да мога аз да спра
но не вярвах, че не мога
да живея без това
Дълго бродих по земята
дълго търсих  доброта
дълго вървях и сега
пак към теб, любов, вървя
Но по своят път видях
много болка, много страх,
този път покрит със прах
все по него ли вървях?!
А нима е вече друго
срещам погледът студен
и сърцето бие лудо
паднало е в твоя плен
Ала днес гласът му друг е
тъжен някак си, нали
ако трябва да утихне
знам, че няма да боли
Но светът е по – различен
по – прозрачен, по – нежив
ще се чувствам ли обичан,
ще се чувствам ли щастлив
Да открия аз вината
все едно, така реших,
че виновна е съдбата,
а на себе си простих.

Сенки

Каквото търсих, не открих
каквото имах в прах зарих
очи изпълнени със страх
ръце протегнати във мрак
Сълзи по моето лице
аз чакам времето да спре
самотен бряг и вятър плах
изгубен смях, вековен грях
Далеч от тук в измислен свят
по странен път към теб вървях
Защо ли спрях …очакван крах
сълзи от болка и от страх
Със поглед устремен напред
и мисъл търсеща успех
каквото имах преоткрих
не спрях да търся, продължих
Очакващ бряг и вятър драг
и весел смях, ни капка страх
Сълзи по моето лице,
ала от радост днес са те
Стоя на път покрит със прах
със радост, болка, смях, тъга
сега и тук в реален свят
по верен път към теб вървя.

Животът

Живот и беден, и красив
живот охолен и разбит
живот изпълнен със омраза
със радост, смях, или тъга
един осъден е да страда,
а друг избира си съдба
Живот щастлив и подарен,
животът хванал те във плен
животът труден, или лесен
животът като трудна песен
Вървя сега и търся с вас
животът какъвто искам аз

Градът

Вървя по улиците мръсни
с витрини лъскави и пъстри
Аз търся малко топлина,
ала студен е днес града
Познавахме се ний отдавна
и водим своята война
Аз искам само малко правда
той иска да склоня глава
Пари, интриги и разврат
това си ти – о, жалък град !

Сам

Вървя към своят край отново сам
Да спра не мога аз сега
Смъртта ще срещна нейде там,
но няма как, до края ще вървя
Роден в мрака, аз прогледнах сам
Израстнал във нощта, вървях натам,
където няма утре и тогава,
а миналото тъне във забрава
Вървях забравил Божието слово
един от многото, а сам сред тях
Умирам, за да се родя отново
ще бъда пак какъвто бях
Светът забързан към смъртта
и хората със мрачните лица
оставих някъде в нощта
Не значат нищо те сега
Днес тръгвам за последен път
остава да звучи гласът
И чуйте в сетният си ден
Аз моля ви: Бъдете като мен!

Жестока съдба

Нашите души умират сега
пак сме сами, далеч от света
и истина търсим, вървим във нощта
ще открием ли пътя си без светлина ?
Прашна мечта изплува в съня
и търси тя път към света
Последна надежда умира в нощта
жестока е нашата съдба.
Бледа следа оставя в нощта
нашата вечна борба
И търсим отново път към света
искрица надежда и миг свобода
Думите чезнат, очите мълчат
мисъл последна проправя си път
настъпил е вече последният час
дали ще си спомниш след време за нас.

Пазете тревата

Събуждаш се сутрин с мисъл една
как ще си търсиш днеска трева
защо ли хората не искат това
какво ги е грижа, аз пак ще умра
Пазете тревата, тя радост носи
живот без омраза, живот без въпроси
А вие рушите, размахвате палки
крепите властта си, а ние сме жалки
Пак си самотен и мразиш света
за животът ти скучеен кой носи вина
И търсим отново миг светлина,
защо ли трябжа да крием това.
Мразим живота си, мразим света
мразим системата и гордостта
Живеем в лъжа и какво от това
тревата ни носи поне свобода!

Надеждата

Често в съня си те виждам в нощта
усмихваш се нежно и махаш с ръка
и бавно поемаш по свойта пътека
сърцето ми също да търси утеха
Ще помня очите, смеха, радостта
и дълго ще питам къде си сега
ще споря със себе си чак до смъртта
дали бе случайност, или пък съдба
Ще пазя в сърцето си част от мига
ще вярвам, ще търся и няма да спра
когато изстрадал склоня аз глава
ще плача без сълзи и тъй ще умра
Очите красиви, усмивката нейна
за спомен ще взема и капка надежда

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!