Високо във въздуха II

Александра Бенер

Публикувана на сайта 08.05.2006, 14:00

Една до друга вървяхме по блестящата паважна настилка на площад “9-ти септември”.
С цвят на теменуги небето обещаваше ден с полъх на пролет.
Чувах дълбоките вдишвания и издишвания на дишането ми, което се синхронизираше с това на жената, която беше уморена от обич. Слънцето пробиваше светлината си в косите на майка, които сама омагьосваше. Харесвах нейното старание за стил, с което бях горда.
Вървяхме една до друга оставени с мислите си, само погледите на сърцата ни се срещаха в небесният простор на Времето.
Молещи погледи.
В този ден мразех някакви си Нютонови закони.
С разрешената за изнасяне двадесетдоларова банкнота в кафявото си от изкуствена кожа портмоне, което носеше винаги в десният си джоб на панталонът и с тревожно сърце, баща ми се раздели с нас. Моята първа с него за дълго време раздяла. Раздяла в свят, прегърнат от ръце с ледени пръсти. За да се почувствувам възрастна ли?
А аз бях млада.
С чувствителността на камбана.
С мечти – полет.
Без падане.
Мотивирана от слепотата на младостта и любовта.
Мотивирана от красотата във свободата на мечтите. Нравствено, нали?
Една искра от близко минало ме нападна и непразничен дъжд заваля в очите ми.
Треперещи сълзи.
В този ден не предполагах за силата в предаността на илюзията живот. Пролетното слънце обещаваше усмивки върху чужди лица и аз вярна на преживените емоции останах най-истинска с тишината в мен. С крещяща височина.
С нов куфар, препълнен с повече подаръци за германските ни сватове, отколкото с лични вещи изпратихме любимият ми баща на летище София.
С посока лошият западен свят.
Годишна заплата на почетен шофьор от ДАП се изхарчи за подаръци, прилежно избрани произведения на българското приложно изкуство, въпреки забраната на близначката ми сестра да не се погубваме финансово. Но българите сме си майстори в победите с губене...
Баща ми седеше спокойно във фотьойла - последен вик на модерния мебелен български пейзаж и слушаше неканените гости, които усърдно му поднасяха контрастът между развитото социалистическо общество и капитализмът в западните страни - два свята, които при докосването си експлодират. Престараха се, без да се смущават, че нахлуват в чувствата на чужди хора, чувства, които не бяха техни.
Като че ли бръчките по челото на баща ми получаваха по-голяма гладкост и аз се питах в този момент не беше ли мърсотията в кофата ни за боклук по-аткрактивна .
Отново раят беше до мен, но не за мен.

Небето над главата ми е с ангели, които не плачат. И аз все още вярвам в свободата на Мечтите.
На летищата по цял свят Дъщери събуждат зората, за да прегърнат най-честната любов - Любовта на родител.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение