Призраци

Маги

Искам в моя свят доброто да го има...

Искам в моя свят доброто да го има,
Искам в моя свят да има красота.
Искам радостта да бъде несравнима
Искам да не чувствам нивга самота.

Да има добро, да няма тъги,
Да има радост, а не сълзи,
Да няма болка, да бъде любов,
Път на живота, а не на смъртта.

Искам около мен да има светлина,
Децата да се радват на нежна топлина.
Да чувам весел смях, невинен глъч,
Да усещам мириса на пролетно кокиче.

Но в този свят на болка и тъга,
В този рай на мъка и раздели
Доброто отсъства от този живот,
А злото върлува навред.

Кърджали, 18.02.2004

И нека всичко пепел е...

На Мануел

Защо си отиде? Защо ме остави?
Защо нашите спомени тъй подло предаде?
Нима всичко, свързано с мен, ти тъй лесно
забрави?
Не си ме обичал, така ли?
Лъгал си ме. Защо ли?
Какво бях за тебе – само играчка?
И правил си ме на глупачка?
Защо мe накара във теб да се влюбя?
Не исках да страдам, а ето сама съм.
Обичах силно и не исках да те загубя.
Сгреших! И нека всичко пепел е...
***
Едва ли някога ще ме разбереш...

24.08.2002г.

Залез

Залязва слънцето, а с него – любовта,
Звездица на небето се показва.
В тъмна пелерина забулва я нощта
И безмилостно ме тя наказва.

Залязва слънцето, а с него си отиваш,
Оставяш ме разплакана и тръгваш.
И сякаш нож в сърцето ми забиваш...
Дано утеха в нищо не намираш!

Първомай, 23.09.2000

България

България! Кой ли дявол те създаде?
Кой ли теб те тъй наказа?
Ангел ли те теб предаде
Или Господ те заряза?

Беше силна, славна и могъща,
Неприятелите бягаха от тебе,
Славеше победите ти всяка къща
И прекланяха се пред силата во веки.

Хановете бяха ти тъй страшни,
Наследниците им не отстъпваха по сила,
Пленяваха народите опасни
И славеха те. О, Българийо! Родна! Мила!

Покръстиха те! Прие вярата Христова.
Бунтуваха се в теб народи друговерни.
Враждата им не бе за тебе нова,
Подкрепяни бяха те от царете си неверни.

А после... какво на теб се случи,
Че петстотин години под робство беше?
Кой цар в управлението не сполучи,
Та никой към теб обич не таеше?

Настанаха за теб години тежки –
Разграбиха те, убиха твоите чеда.
Но, изтърпя по мъжки страданията нечовешки...
И само русите помогнаха ти в таз беда.

Замогна се – фабрики откри,
Нови църкви построи, храмове и къщи.
Срама от робството ти мъничко изтри,
Но все ще се намери кой да ти се мръщи.

Обичам те, Българийо, макар че ще замина!
Сърцето ми на теб ще бъде вярно.
За мен оставаш си моята родина,
Разделяна, но пак обичана и скъпа.

Как

Как да се смея, когато на теб ти е тъжно?
Как да живея, когато ти ще умреш?
Как да обичам, когато сърцето ми плаче?
Как да ти кажа „Сбогом”, когато частица от мен с теб ще умре?
В живота, казваше ти, има боли, раздели.
Изгарящи, всяващи страх, тъга, самота.
Но, твоите думи звучат все още в мен,
Когато обичаш, сърцето те носи, дори душата да страда.
А там някъде има рай, има радост, усмивки,
А там някъде ти ще бъдеш щастлив...
Така казваше ти, когато усмихнат, но бледен
Животът напускаше те през слабите клепки...

Кърджали, 28.03.2005

Какво искаше

Тихо е. Леглото е студено.
Нощ е, а ти не си до мен.
Усещам дишането ти учестено
И искам вече да е ден.

Не плача, не тъгувам,
Не мисля, не сънувам,
Не искам и не страдам,
А сякаш в бездна падам.

Какво си ти – реалност или сън?
Какво съм аз – измама или сянка?
И чувам – дъждът вали навън...,
А в мислите ми – дъхът на пепелянка.

Обичам и желая,
Живея и мечтая.
Смея се, а после плача,
До гърлото ми – ръката на палача.

Не моля за нищо – знам, че няма смисъл.
Без теб живота продължава.
В главата ми проблясва ясна мисъл...
Ах, дано сърцето ти да съжалява...

Не скачам, не лудувам,
Не пея, не танцувам,
Не смея и не мога,
Какво искаше, за бога?

1.08.2002г.

Отиде си

Ти си тръгна. Остави ме сама.
Аз плача скрита в нощната тъма.
Заряза ме – ти просто ме напусна,
Завесата пред мен сама се спусна.

Само болка ми остави във сърцето,
Отне ми даже споменът за момчето,
Което бе тъй нежно и тъй мило –
Сърцето си на мен бе то дарило.

Отиде си! Да, знам, раздялата боли,
Но повече за прошка ти не ме моли.
Отиде си! Сърцето ми разби
И душата ми остави да скърби.

Първомай, 8.08.2000

Паисий Хилендарски

О, Паисий Хилендарски,
О, учителю велик,
Ти пробуди ни народа,
Беше ни като светлик.

Ти ни даде сила, вяра;
Ти ни върна радостта,
Но най-много оценихме
Твоята История.

И макар под турско робство
Ний не те забравихме,
А със гордост във сърцата
Ний те възхвалявахме.

Кърджали, Октомври, 1997

Прошка

На Радослав

Прости ми, че не те обикнах.
Прости ми, че останах сляпа.
Прости ми, че в сърцето ти не вникнах
И останах безучастна.

Не те обичам и сега.
Прости ми, но не мога.
Това е по-силно от любовта,
Която ти изпитваше към мен.

Отблъснах те, съзнавам аз това.
Обичах друг, но живях и за мига.
Сега него го няма, но не копнея за теб.
Сърцето ми е една студена бучка лед.

Какво беше ти и какво съм аз сега?
Един сън, мечта, реалност, истина, заблуда...
Ти ме мразиш и ме обвиняваш за това,
Но вината не е в мен, разбери го!

Моля те за прошка, не защото те желая.
Не! Никога! И дори не го мечтая.
Бих била щастлива да разбера,
Когато някое момиче те дари със любовта.

Тогава ще разбереш защо те отблъснах,
Ще научиш какво е да страдаш.
А сега те моля единствено за прошка,
А ти, ако искаш, приеми я.

Първомай, 5.08.2002

Скръбна песен

Огнен  дъх и след него стенание,
Огнен език, а след него – мъгла;
Аз мечтая да бъда обичана,
Аз мечтая със теб да умра.

Приказен блян във горещата нощ,
Нежно дихание, вещаещо смърт;
Аз жадувам да бъда докосната,
Макар и за малко, макар и на сън.

Но къде сте, о, призраци ядни,
Но къде сте, слуги безпощадни?...
Вземете ме – аз ваша ще бъда,
Далеч от мечтите, далеч от скръбта...

Първомай, 8.08.2004

2005 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!