За любовта в другите, написано от мойта любов.

Каминута

Публикувана на сайта 05.11.2007, 11:33

Побърква ме. Разнищва ме. Първо ми дава всичко, а после ми го отнема. И още как? Та нали аз приех с радост подаръците й. Нали аз не спирах да я търся навсякъде, във всеки поглед, във всеки разговор. И я намирах много пъти. Но не истинската. Намирах я такава, каквато аз поисках. Намирах я нежна, романтична, изпепеляваща, страстна, студена, отхвърлена  - всякаква. Намирах я и я губех. Хиляди пъти. За да я намеря пак отново. Но не и в реалността. А в мечтите. Мечтах я. Исках я. Толкова силно. Измислях я. Правих я в червено и черно. Изживявах я. Минах през всичко. Страдах я. Жестоко я страдах. Плаках я. Присаждах я в сърцето си и мигом след това я изтръгвах оттам. Уви - всеки път без корените. И всичко това се случи, за да разбера, че не мога без нея. Лъгах се. Молех се. Какво ли не правех? Не намерих лек. Но не е заразна тази болест. Даже не е болест. А желание, стремеж. Не е просто пясък, изтичащ през ръцете ти. Не е просто пясък на дъното на океана, поръбен от теченията му. А е самото течение. Пръстите. Причината. Да бъдеш усмихнат, позитивен и нищо от сивото ежедневие да остава в теб, а да минава покрай теб. Импулсът, който те кара да не бъдеш себе си. Устремен към върхове, които преди това не си виждал. Вярата, която става ярка и силна, хваната под ръка за надеждата.
Незнам каква я искам вече. Незнам къде да я търся. Да съм уморена от нея? И да, и не. Да, защото много боли. И не, защото и да боли, си заслужава. Знам само, че я искам. Че я очаквам. Каквато дойде. В червено или черно. Но само да дойде.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!