Елементи

Павлин Кумчев

***

Във мене спи света -
без глас и мисли съм, поете.
Вий мрачен ден, безлунна самота,
далеч от мене отлетете.
Навън вали над улиците сухи -
неспирен дъжд от тишина.
И капчици от думи глухи
безкрайно сипят се във калта.

ТАМ

Хванете ме,стражи на вечния сън.
На кръстопътя.
А после със мене литнете
до земятя на моя баща.
Там ще издигнем града си -
над сините планини.
Днес, след толкова снежни лета
поемам по пътя на славата,
към реката на своя живот.
Ще поведа войската си
срещу грешния Бог.
Ще изгоря иконите,
които държите,
и ще докосна истината.
После ще падна в пръстта,
ще потъна в морето на времето.
Аз съм в началото, аз съм и краят.

СЪДБА

Ето ме – тук съм и тихо се боря -
със тебе,най-страшна за моята воля.
Ела – аз те чакам.
С окови скови ме – аз пак ще ги счупя.
С мечтите си детски съдбата ще купя.
Защото свободен ще бъда в живота,
а после в смъртта си след тебе ще тръгна -
съдбата си само веднъж ще прегърна.
Ела, а не чакай от мен да те следвам.
Ето ме – тук съм – сега и веднъж.
Аз жив съм без теб и без теб ще живея
Виж как кръвта се във вените лее,
как силно във мене сърцето ми бие,
във всяка клетка, час след час.
Това съм аз – нищо и всичко.
Света съм аз – тъй малък и безкраен -
във слънцето, във вятъра, водата,
във всеки корен в топлата земя,
във летен бурен дъжд и в сухите листа.
На воля ще тичам във своята пролет.
Звездите ще гоня и вечно ще пея.
А после ще падна – във вятъра пепел.
Но нека… Ще стане – проклинам съдбата
Аз пак ще живея…Аз пак ще копнея…

ПЯСЪК

Животът ни е морски бряг
във някой край на Океана-време
и хиляди вълни във впряг,
понесли с дните дълги тежко бреме,
рушат скалите час по час,
неравностите заличават бавно,
тъй както спомените и самите нас -
превръщат всичко в дъно равно.
Как бавно синята вода поглъща
скали огромни, камъчета малки.
Не, нищо тя назад не връща -
остават само песъчинки жалки.

***

Брегът отново се смалява.
Поглъща го водата – погледни!
Човек се ражда, после остарява
и няма спир за туй море от дни.
Изчезна – всичко свърши вече -
за миг бе там, а после пак вода.
Как бързо пясъкът изтече-
за миг си там, а после пак - земя.
Туй късче последно от твоята суша
щом във бездната водната умре,
с усмивка напред погледни и се вслушай:
ще има бряг, ще има и море.

ВРЕМЕ

Часовникът отдавна замълча -
сърцето ми секундите отмерва.
Едно, две, три…
Тъй бавно времето минава.
За миг поне поспри,
за да се вслушам в тишината.
Едно, две, три…
Сънят безшумно приближава -
събужда бавно демона жесток.
Към мен вестители летят -
ти бог си пак във грешен свят
Сега си сам -
почувствай тялото си, чуй:
това си ти – сега и тук;
ти дишаш и усещаш.
С дланта си леко погали очи,
за да се вгледаш в тъмнината.
Виж сенките как бавно приближават.
В море от мисли плувай -
едно, две, три -
навътре, все навътре.
Далеч избягай от брега,
Широко разтвори ръце и полети
доде в небето станеш малка точка -
почти невидима, но се върни.
Едно, две, три…
Криле аз нямам – имаш само ти.

СТЪКЛО

Вълни от мрак тресат стъклото на разлатия
паваж.
Наклонът сеща по гърба си сенките.
Докосвам себе си.
Безмълвен гледам своя образ на големия манеж.
Гърбът ми трепва и огъва костите.
Кръвта ми сипкаво тече.
А аз съм сянка всред пресъхващата светлина -
безмълвна, сляпа, без слух и сетива
в пустинята на светлото.
Стъклото се пропуква с трясък.
Ледът забива се във пръстите -
хиляди малки парчета
тъжно се сипят над мен.
Падам…
върху стъклени врати,
покрити с облаци и блясък.
Грамада пясък свлича се по пътя ми,
обсипан от безброй очи.
Камбанен звън, отронен от сълзите им,
руши изгрялата зора,
разнася я във тъмнината на простора,
а после пак угасва в тишина.
Ехиден смях във главата ми бучи,
понесъл ме към стъклена ограда.
Израства утрото пред мен
със шепот от безмълвни барикади.
Розовината потъмнява, скрива порива,
угаснал пред решетка от стъкло.

ПРОЛЕТ

Във нежната трева лежа
на розовата пролет.
Душата ми – море -
лети душата ми в безшумен полет.
Във мене спи дете,
във мене спи
под синьото небе.
За миг недей жали -
за нищо и за никой.
Във розовата пролет.
на воля под липите викай
и тичай тихо в тихата роса.
За теб очите ми се молят -
за теб във нежната трева.

БЯГСТВО

Тишина…вече нищо не чувам –
няма радост, няма тъга.
Летя нависоко и гледам надолу
към малките сиви тела.
Кръвта ми спря.
Сърцето ми не бие,
не изпомпва ужаса.
Във вените ми се процежда мрак
и ме разяжда бавно
като неизлечима болест,
която жадно в тялото ми смуче сила
и чака пръст да загаси очите ми.
Какво съм аз?
Мисъл, затворена в жалък белтък
да чака спокойно неизбежната участ
на хиляди свои предци.
Но потрай – ще дойда.
Да, ще дойда в теб, Земя.
Ще напоя недрата ти с кръвта си,
а със плътта ми червеите ще устроят пир.
И ще изгният костите ми в твоята утроба,
ала помни:
дори във края сетен, даже в гроба
душата ми не ще погълнеш ти.

ЛЕТЕН ДЪЖД

Далеч от дланите ми отлетя,
тих летен дъжд.
Над залеза посипа ти цветя.
Над залеза веднъж.
Днес другаде тополите ще галиш,
тих летен дъжд.
С косите си звездите ще разпалиш.
Звезда за мен задръж.
Ветрецът лек в сълзите ти ще пее,
тих летен дъжд.
И стъпките ти нежни ще довее
над залеза веднъж.

ПЪТ

Продължавам да вървя,
стиснал сянката на своя път.
Не виждам слънцето,
макар че то цинично ме огрява.
Земятя гневно хвърля своя прах в очите ми.
Калта - пробудена в престорено очакване –
не отразява стъпките.
Пътеката се вие
всред пустиня от безсмислени цветя,
невидими са моите очи.
Настилката от мисли разранява
Бледото ми, бягащо съзнание –
далече съм, а вече – уморен.
Поглеждам, изтощен от неизвестното,
към лабиринта от идеи.
Забавям ход и търся себе си,
заплетен във надежда от цветя .
Към мене присмехулно гледа призракът,
роден от моето мълчание.
Отправям мисли към безбрежното.
Самотно сливам се с безкрайното шосе.
Трепери пътят пред очите ми –
върви към Нищото едно момче.

ТЪЖЕН ВЯТЪР

Поспри, о, ветре:
чуй как Зимата шепти
на сухите листа приспивна песен.
За миг недей лети
и остави дъха на тлеещата есен
да се разсее в тишината.
А после пак бъди
покорен роб на своята стихия –
безмилостен към радостните дни,
земята ти хвани и заключи я
в съня на нейната съдба.
След утрото настава вечер,
след раждането идва и смъртта.
Пирувай, ветре, и руши;
със рев свиреп дърветата събаряй.
Опий се в самота - не ги жали.
Във цвят били са те, но днес прощавай,
мой майски дъх на рози, слънчев ден,
че пак листата меки не шумят.
Покров е техен този сняг студен –
a клоните ми спомени таят.

ЕЛА

В съня си те видях:
очите ти – познах ги.
Ухание на пролет в тях –
в ръцете си държах те.
Ела с коси от вишни,
със поглед тих ела.
Потока два тъй скришни
в река ще слеят две тела.

МОЛБА

Уморен ли си или тъжен,
когато си сам всред толкова хора?
Досада ли чувстваш или може би гняв,
когато те гледат безброй лицемерни тела
на малки човечета с празни очи?
Надникни и ще видиш
ухайни гори, меки поляни, лъжливи цветя.
И тогава от болка крещиш:
събудете се, вижте кръвта,
вижте мъртвото слънце и сивата пръст.
Вижте болката,
вижте съдбата, понесла тежкия кръст.
После скрийте омразата, скрийте лъжата,
скрийте тежките стъпки на минали дни.
Скрийте старците, оставете децата –
не искам да знам, че и аз ще умра.
Отворете очите си –
вижте света си измамно красив.
Превърнете ме в облак от страст непреклонна
и ще литна високо над сухата пръст.
Ще се стичат сълзите ми – огнени мълнии.
Ще забия в сърцето си нокти
и ще рукне от него вода.
Тя ще измие прахта по земятя,
ще удави думите зли.
Ще напоя със душата си идните дни.

ЦВЕТЕ

Аз тичах – валеше навън
и в топлата утрин бе мокър света.
Окъпах се в капка от пролетен сън,
Във ситната, бледа роса.
Погали ме леко със длани дъха
на нежно-белите тъжни цветя
във твоята снежна градина.
Аз с вятъра слях се – към теб полетях,
с усмивка от рози дари ме.
При тебе ще дойда и отведнъж –
на алено цвете ще стая.
И с нежната ласка на пролетен дъжд
косите ти меки ще галя.

КЛЕТКА

Четири бели стени.
Четири бели прегради.
Те ме гледат,
обгръщат,
притискат…
Неонова светлина
пронизва очите ми,
сковава мислите,
спира кръвта.
Бяла птица, обречена с вечност,
крилете и меки – тихо прибрани,
нежно потънали в скреж.
Небето безкрайно иска да стигне,
да дойде до своя баща.
Но тялото малко не ще се издигне
високо нагоре, над тази земя.
Лежи уморено, но неиде се рее –
политам към нея с криле от мечти
Високо летим, а светът ни се лее
над топлите, цветни дъги.
А тялото тленно под мен се смалява
във стаята малка, със мрак оцветена.
Как тясно и хладно го виждам тъдява
в кубче бяло от цяла вселена.
Четири бели стени.
Четири бели прегради.
Те ме гледат,
обгръщат,
притискат…
Те не разбират…

ДА БЪДЕ

Животът е чудовищна измама –
смъртта е преход към реалността.
Тогава нека бъдем луди
във своя малък и безкраен свят.
Да скъсаме синджира на забраните,
които носят смут и страх;
да бъдем първобитни и естествени,
да се усмихваме на слънцето, цветята,
дори на всеки ден.
Нека крещим на воля,
нека викаме и плачем, за да изтрием болката,
а със сълзите да измием чувсвата.
Да бъдем диви и прекрасни,
безразсъдни като птиците.
Да бъдем дръзки и настойчиви,
без срам и недомлъвки да говорим.
Да бъдем туй, което бяхме –
да бъдем голи, истински и силни.
Да няма свой и чужд, а само наш;
да нама нации, а просто хора.
Да няма граници, закони –
само Бог и съвест.
Да бъдем себе си, каквито сме –
единствени, красиви в своята неповторимост.
Да бъда аз, да бъдеш ти.

СЪН

Във лепкавата тишина на мрака
сънувам алени дъги.
А пред прозореца ми чакат
безименните дълги дни.
Събужда ме затихващата песен
на стъпки хиляди отвън.
Таванът бял, над мен надвесен,
поглъща краткия ми сън.
По пътя вече сенките танцуват
със нежна бледа светлина
и щом лъчи небето изрисуват,
угасват в прашната земя.
Във запотеното стъкло се взирам
под плачещата, ледена роса.
Посрещам вятъра и там намирам
откъснат лист от твоята липа.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!