Насаме

Ева-Мария

ПТИЦИТЕ УМИРАТ САМИ

Има предание, легенда една,
за птица, която умира сама.
Намира храст със шип голям
и на любовта дава своята дан.

Опира сърцето си на острия шип
и най-дивната песен запява.
Притиска своята малка гръд
и най-страстния момент изживява.

Любовта за тази птица значи смърт -
доказателство за друга тъй желано.
Награда за любовта й ще даде
сърцето си в кръв обляно.

ИМА ЛИ НАДЕЖДА?

От тишината злокобна на ежедневието,
и мрака непрогледен на моите чувства,
сковани в ледовете на безверието
спасена ще съм само от аромата на пръстта.

Тежко е да бъдеш неразбран и самотен,
оплюван, отритнат от целия свят.
В този омразен живот неграмотен
умирам като стръкче откъснат цвят.

Сагата тежка на моя прокълнат живот
убива ме бавно и сигурно - зная!
Как искам да стана на надеждата пилот
за да избягам от мрака в земята оная.

Истинско слънце там да ми свети.
Живота с любов, с мечти да тори.
И радост и мъка в едно ще са слети.
Тогава ще възпея в песни и мрака дори.

МНИМА ЛЮБОВ

Дървото многоръко зове:
При мен елате!
Останало на поляната само
широко пери своите лакти.
Няма кой до него да застане,
клоните си с неговите да слее.
Увил се в ствола му "влюбен" бръшлян
от соковете му се храни и живее.
И тъй голямото красиво дърво
отдало любовта си сляпо на бръшляна,
бавно и сигурно изсъхва и линее,
а вместо обич в прегръдката му
в него рана зее.
Уморено от самотата,
допуснало е в сянката си жива
да се приюти любов користолюбива.

О, СЪДБА ...

Ти идваш дива, побесняла
и не питаш - искам ли те аз?
Идваш като река, в сълзи ме давиш.
Отваряш рана люта в гръдта
и няма разум, няма нежност, няма вяра.
Има само болка от живота.
Надаваш вой - до небесата стигаш
и там - намерила своя отец
живота ми захвърляш в лицето му.
И плачеш, и проклинаш ...
А той посреща те с мъдрост и любов,
слага на плещите ти частица щастие
и те връща у дома с благослов.
Любов и щастие,
върнете разума ми вий,
и чувствата ми вий върнете.
Сълзите от очите ми изтрийте
и укротете в мен гнева.
Болката непоносима в гърдите
под пластове от сбъднати мечти прикрийте.
О, любов! О, щастие - мечтани.
Станете вий пазач на чувствата и разума
и тинята в душата наслоена пречистете.
Излейте своя еликсир божествен.
Излейте го в очите - езера дълбоки.
И ти ела - дива, побесняла.
Ти ела - от нежност прималяла.
Ела - разумна и ведра,
ела, съдба!
Ела, когато си подвластна
на щастието и любовта.

НЕ ТРЯБВА

Кристална чаша
и глътка изгаряща лава.
Душата
излива в очите река -
за забрава.
Застой.
Коя бях вчера?
Коя съм днес?
Каква ще съм утре?
Да пийна ли още
глътка покой?
Глътка след глътка …
Не трябва така!
Ще страдам,
ще плача
без чаша в ръка.
Глътка питие
и… дълга забрава.
О, не!
Ще забравя коя съм.
Нека ме брули животът!
Ще живея за вас!

ДЕН ЗА РАВНОСМЕТКА!

Ден в годината последен -
ден за равносметка!
Какво останало е от мен?
Х-м, оръфана подметка.
Дори бедняк не би я пожелал.
И куче няма да я ръфа.
Боже, направи нещо за мен -
да ме прекроиш отново.
Може и подложка за калъф.
А може да изрежеш две сърца,
да ги украсиш с мъниста.
Символ ще бъда аз тогаз
на чистата любов лъчиста.
Само да съм потребна.
Не ме оставяй в калта.

Останала е все пак в мен
една жадувана мечта -
де се преродя отново.
Като Феникс да възкръсна
зарад името Христово!

ОЦЕЛЯХ

Оцелях в катарзиса на времето.
Родиха се отново загробени мечти.
Нарамила с надежда бремето
отправих взор в безкрайни висини.
Проклех душевния упадък.
Пречупих порочния му кръг.
Не искам тоз животец жалък.
Ще изпълня към себе своя дълг.
Подложих на дуел жесток
живота стар и плесенясъл
и словото на Господ Бог.
Разумът ще царува - коронясан -
от слог дълбок до слог.
Отворих в сърцето си стари рани,
наложих ги с от билчици балсам
и под маршов ритъм на тимпани
построих на Бог в душата храм.

***

Уловени мигове -
ловец на краткото щастие.
Моментен пламък -
любовно причастие.
Бушуваща страст,
прикрита с небрежен жест,
фосфорисциращо припламва
дълбоко в мен.
Обладава ме,
взема мислите,
чувствата в плен.
Страстен гърч -
почти пленена красота.
Море от любов -
безтелесна чистота.
Тайна, набъбнала и жадна
избухва в сърцето ми,
раздира ме гладна.

НЕСПОДЕЛЕНА

Какво от туй, че те има?
Няма с кой да те споделя.
Сега съм толкова уязвима.
Самотата над теб надделя.

Изгнаници са мечти ми.
Душата ми не пърха от радост.
Очите ми сълзи леят от тъга
и самота - не от сладост.

Няма кой да те открадне.
Заключена си в трезор.
Зорко бди над теб
неподкупен ключар-ревизор.

Кой казва, че любовта дава свобода
и пробужда изнурената душа!?

ИМА ЛИ ТЕ?

Зареях поглед в нощното небе с милион звезди.
Искам да видя твоя образ там - във вечността
Да си призная - търся какво съдбата ще ни отреди.
Дали в сърцето си ще носиш неизменна любовта.
Напразно  те търся в това необятно море от звезди
Аз не те виждам, и страдам.
А ти?
Ти дали ме откри?

Всички творби от този автор |  Вашето мнение