уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Под лустрото

Ева-Мария

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

БЕЗВЕРИЕ

Безверие обзе ме.
Душата ми изнемогва.
Жигосана е от безброй тревоги.
Тялото отказва след дългото бдение.
Няма облаги!
Страдания от самото Сътворение.
Живот - счупен кристал.
Прашинките блестят,
а под лустрото кал.
Изнемога!
Боже!…
Не ти ли е жал?

ПЪТЯТ КЪМ ГОЛГОТА

Гилотината на времето неумолима,
щом краят неизбежен дойде,
на две дели живота твой.
Не знае тя пощада - няма милост.
Отвежда те в незримото Нищо.
Ше се завърнеш пак - в повой.

И пак отново ще започнеш
да сричаш азбуката на живота -
радости, страдания, борба
Ще падаш отново в калта,
с мъка и страдания ще се пречистваш
и все така - до края на Света.

Безмилостна е съдбата за теб, за мен.
Ще заекваш - сричка подир сричка -
дорде изучиш истината за живота.
Ще се надбягваш със секундата -
сломен, а после пак велик - убеден
ще стигнеш ти накрая до Голгота.

КОНТРАСТИ

Блясък и лукс -
Суета.
Одежди разкошни -
душевна нищета.
Лицемерни усмивки,
с пресилен смях -
душевен крах.
Бащи и майки скръбни -
горест и печал.
Деца гладни
за къшей хляб.
Къде са
усмивките искрящи,
в грейнали очи,
музика в душата,
живота в мечти?

Черното - бяло,
бялото - черно,
богатството - бедност,
бедността - благодат.
Житейски обрат!

ЛЪЖАТА - тя е истина всепризната.

Родихме се от истината?  
Каква лъжа!
Каква ти истина, щом в страх живеем?
За истината се борим, но лъжата...
Ах, лъжата -
само с нея ли в този свят ще оцелеем?
Кажеш истината, че някого обичаш,
а после в Ада го сложиш да страда.
На някой за приятелство протегнеш ръка,
истина му кажеш и то пропада.
Ще кажеш, че лъжа в думите свои!?
И в мислите си аз те излъгах.
Защото ...
Лъжата е истина, лъжата е и лъжа.
Откак се помня, двете истини тези са.
Така е сега. Така е от Генезиса.

***

Дали да вярвам на всяка дума,
щом казана е с чувство?
Дали да вярвам, щом може да е лъжа?
А тя е някакво изкуство.

Изпъстря ни живота скучен,
изпълва го с фантазии, мечти.
Без нея животът ще е празен
и няма пламък в нашите очи.

Не зная за вас лъжата какво е,
но с нея свърши Троянската война.
Паднаха на Троя стените недостъпни.
Срина ги една лъжа.

Ще кажете - тактика било е,
но лъжата все си е лъжа.
Дава упование в мрака, но стените
на затвора в мен да събори - не можа.

Затуй за истината аз копнея
и влача изтерзана тежкият й плуг.
Нива своя с нея ще засея
от падащи окови за да чуя звук.

НАКРАЯ

В дивата джунгла на този живот
съзирам милион и едно загадъчни неща,
които не зная дали някога ще разбера.

Плитчини в дълбочината, колаж от прашинки,
мимолетен хаос, инцидентност, вихър-начало,
сламка по течението, пропуквания в голямото цяло.

Насочен пръст - предупреждение - в лицето на живота
с многобройни разклонения - тресавище дълбоко.
Бдение, облагости, празнословие от плът жестоко.

Демонски глас, обсебил времето безкрайно -
самозванец корониван на трона изящен -
разтапящ душите с маниери изискани - властен.

А накрая чуваш глас от небеса бездънни -
спокоен, невинен, чувствен, интимен -
как всеки вика от нас по списък имен.

Горчиви мисли се раждат в плът феерична -
лекомислено-целомъдри, от изнемога изтерзани -
с невинна нежност загрубели сърца обладали.

Неописуема реалност от древни притчи времето разкъса
и кадър подир кадър - като на филм - показва ти живота.
Стигнал си до края! Отворил си капака на Кивота.

МАМА

Две ръце огрубели,
от работа почернели
и едно сърце сирото -
за ласки зажаднели.
Две овлажнени очи
търсещи в мрака
светлинка да съзрат -
една душа проплака.
Какво животът й донесе?
Страдания, мизерства.
Окова я във властта
на животински зверства.
Къде надежда да намери,
опора в нечие рамо,
като съдбата й предложи
страданията само?!

ПОГРОМ

Напукана е майката черна земя.
Тревата в зародиш е изсъхнала.
Мъка, като разярена ламя,
в душата ми се е промъкнала.
Стъпвам сред облаци прах.
Остана селото далече зад мен.
Гледам гробището, скована от страх.
Тръпна от ужас пред нашата тлен.
Стоя пред гроба ти, татко,
загледана в твоя пожълтял портрет.
Живял си сред нас толкова кратко -
гладен и болен, тъжен, несрет.
И твоята вечност е разруха.
Руши се нашият, веният дом.
Мислите зъзнат от срам и покруса
пред нашата низост, пред този погром.
Забрадки скръбни, черни се веят
над някой не слегнал се гроб.
Овчици зловещо върху дедите ни блеят
и тъпчат безпаметно човешкия род.
Пари в очите неописуема болка.
Живот - изгаснало, овъглено дърво.
Още в миналото, от детската люлка,
забравили сме святото - своето потекло.

МАЙКО!

Майчице мила, майко добра,
кой те ориса с таз тежка съдба?
Венчана си ти за робския труд.
В сърцето ти  неописуем е смут.
А ти си ми, мале, кротка душица,
благородна, работлива като пчелица.
На никой в живота не успя да угодиш,
жажда за любов да утолиш.
Родена си сигур в черния петък.
Животът ти е тежък, грозен несретък.
Майчице мила, майко добра,
не зная дали нявга ти мене разбра,
че в живота за мен си пример един
как да калявам дух неукротим,
как да не бъда потъпкана духом,
как да не бъда смазана телом,
с добрите в живота напред  да вървя.
Но накрая забравих за теб да поспра.
Остана далечна - в детските спомени -
с дух и душа напълно поломени.

       Прости!!

ДЕЦА СМЕ НА СВЕТА

И ние сме се родили
българи, но
циганско сърце
в гърдите си носим.
Не умеем ни да сеем,
ни да жънем.
Нивга нямали сме земя.
Животът отредил ни е
за всичко да просим.
Никой не иска ни нас.
Отвсякъде всеки ни пъди.
Как име свое да славим?
Щом циганин си -
всеки те съди.
Живеем ден за ден,
бъдещето по цигански гадаем,
но бъдещето свое не знаем.
Днес сме тук,
утре ни няма.
Събрали имота си в бохчичка
скитници сме по света.
Земята е голяма.
И за децата ни няма надежда.
Никой не чуе в протяжния вой
колко мъка, колко тъга
в плача се процежда.
А циганското сърце
голямо е като Земята
И истински любим,
и истински мразим.
Циганска чест
с живота си браним,
Но само с чест
децата си как да нахраним?
Затуй свирим и пеем.
Щом стомаха не можем
да е сита душата.
Деца сме ние на света
презрени от съдбата.

ИЗБЯГАЛ!

Раждай деца, майко България!
Светът има нужда от твоите чеда -
мъдростта твоя навред да  разнасят.
След себе си за Теб те оставят следа.

Сънувах те тази нощ, приятелю.
Защо си толкова самотен, тъжен?
Животът в странство ли не ти харесва?
Усещаш, че си чужд, ненужен?
Какво очакваше, че там ще бъде?
Илюзии намери сал за по-добър живот.
Раят, който търсиш е в родната земя,
Защо ториш чуждата с кървава  пот?
Затворник си на свят материален.
Душата ти горко плаче, пустее! ...
А с приятели верни тук си толкоз богат.
Само с вещи и пари не се живее.
Празният портфейл за нас не е надежда,
но от глад децата ни не ще умрат.
Живеем свито, но сме свободни хора
и сърцата ни пулсират силно -
в тях няма хлад.
Какво от туй, че джоба ти е пълен?
В чуждата земя си никой - чужденец!
Ела си у нас, мой скъп приятел!
Беден може да си, но щастлив
и  ще носиш лавров венец.

ДОКОГА?

Заключен зад тежките врати
на съвременната инквизиция
има един различен свят,
в който ...


Един спомен далечен се върна -
образът на бездомно дете,
което на вратата ми почука,
дошло незнайно откъде.
Потърси своите майка, татко.
Те имали си ... свой дом.
Звънна звънецът им злокобно -
детето сякаш нахлуваше с взлом.
Никой не се зарадва,
че то прибра се "у дома".
Бе дошло нежелано - на гости -
копнеещо да стопли своята душа.

Такива чудовища бездушни -
недостойни да сътворят живот -
гордо наричаме хора
и берем благодатния им плод.
Но трябва ли да бъдем съдник
на душите им нищожни?!
Мълчи обществото и ...
множи деца бездомни.

Децата осъдихме за чужди грешки -
и оглушахме за протяжния им зов,
вместо да отворим сърцата си за тях,
да им дадем утеха - своята любов!
       Ева-Мария и Джеймс

ВЕЧНОСТ!

Първите петли пропяха.
Възвестиха новия ден.
Селяните по дворовете се засуетиха.
Днес е жътвен ден.
Звездите още светят на небето,
а месечината усмихната мълчи.
На някой проплаква му детето,
Навъсен старец сина си гълчи.
Ще кажете - тава бе отдавна.
Не! Сега е двадесет и първи век.
Така е всеки ден на село -
и в дъжд, и в мраз, и в пек.
Днес селянинът тръгва с копраля,
утре ще преметне през рамо коса,
а когато стане много студено,
ще натовари каручката с дърва.
И няма зима, ни пролет, ни лято.
Най-тежко е през есента.
През зимата малко ще отдъхне
и пак отново, щом дойде пролетта.
Така е от векове на село.
Селянинът оре и сее -
жъне своя тежък труд,
а сърцето му - сърцето му копнее
да опита и от живота по-друг.
Но щом покаже се зората,
щом пропеят ранобудните петли
той грабва кошничка с храна, мотика
и хайде към полето.
Дий, Марко! Дий!

МНОГО ЛИ ИСКАМ?

Не искам думи празни да говоря
за щяло и нещяло ден в ден.
Желая сутрин щом очи отворя
да виждам своя земен блян:
Щастливи и безгрижни хора,
игриви малки палави деца,
майка ми, застанала на двора
до братята ми с грейнали лица.
В залеза на свойта младост,
във вихъра на тоз нелек живот
сърце не искам болно от старост,
не искам да живея като скот.
Душата ми е лекокрила птица,
но видя ли нещастие до мен,
помръква моята зеница
и духът ми е сломен.
Поклон пред тебе, Боже мили,
с една единствена молба:
Дай ни ти в живота сили,
за да не корим собствена съдба!

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!