Тогава

Катюша Димитрова

ОТНОВО

Заспивам без теб,
прегърнала плюшено куче,
погледнала за стотен път дисплея-
не си в обхват цял ден,
не съм в обхват от седмици,
за втори път се уча да живея…

***

Ще ти разкажа за душата, която обитавам,
когато те няма до мен-
тя е празна, самотна и тъжна
втренчена в албумите и прегърнала спомен за теб.

Там е често студено и мрачно,
през повечето време тихо вали,
опитвам се да я развличам,
но тя се свива, нещо я боли…

Понякога/все пак/ се смее-
показно и празно
за да скрие от другите души,
истината за себе си, а тя е-
липсваш и ти.

***

Любовниците са "до поискване"
… не съм за тях-
те се опиват от греха,
от сладката поквара,
че чувствата горят,
без те самите да се парят…

Приятелите са "до непрекаляване"-
не може да си искрен всеки ден,
защото ще избягат,
сложно е
все да самотен, меланхолично вглъбен…

На мен… мен ми е писнало от мене
и вече не ми пука кой, какво и как ще разбере.
Обичам те! И искрено се моля
заради теб да не намразя моето море…

***

Птиците в съня ми се прегръщат,
когато чувствам твоя дъх на рамото си нощем…

НАСТРОЕНИЕ

Гримът ми е пясъчно златен,
устните ми също са в злато на пясък,
косите ми са мокри и разпуснати,
много искам да бъда русалка…

Ще мога да плувам край корабите,
отнасящи те далече от мен
и при спокойно море и пълнолуние
от мостика си ще виждаш видение-
любовта ми, която винаги е с теб.

ДО САМОТАТА

Боли ме!
повече не мога
да се боря…
Дави ме
в плътността си-
аз се уморих,
дори не плача,
не се и опитвам,
а толкова много боли…

Трудно е
да живея
в спомена
за неговите
устни,
очи,
нежни ръце,
рамене…
Искам до го прегърна
и да се наплача.
Него искам!
Тебе- не!

Върви си!
Моля те!
Смили се!
Така горчиво ми тежиш!
Понякога от теб не мога да дишам!
Върви си! Моля те!
Върви…

***

Искам те!
Искам дъхът ти,
вкусът ти,
очите ти,
ръцете ти
вплетени
в косата ми!
Искам целевките ни,
горещите ти устни,
да усещам тежестта ти над мен!
Толкова много ми липсваш…
ИСКАМ ТЕ!

МОМЕНТ

Доплака ми се от болка, защото
копнежът изсмука спокойствието ми
до капка,
а аз си мислех, че мога
да контролирам танца но сетивата си
и да го противопоставям
на хормоните,
които са се разбеснели пролетно…
Уви!
Граденото толкова дълго безразличие,
/демонстрирано с маски, според случая/
се стопи…
и е невъзможно да го върна
в душата си/където му е мястото/.
Боли!
Цялата се свих и посивях
от тази болка,
избухнала зад слънчевия сплит-
нечакана, съзнателно избягвана, неканена…
Проклета да е!
Толкова боли!

ТОГАВА

Полудявам! Нощем.
Събуждам се потна,
рошава, уплашена, сама…
Безброй пъти светвам
и търся часовника,
но стрелките съвсем бавно
предъвкват нощта…
И дълго се взирам
на тъмното в сенките,
унасям се, събуждам се, спя,
докато зората докосне прозореца
и спасително влети утринтта…

АБСУРДНО

Когато те няма- желанието в мен пулсира
и фантазирам-
до вчера вероятни ситуации,
мечтите ми разплетени увличат се
и прескачат всякакви граници.

Когато те няма- мислите ми настървено те гонят
и стигнат ли те- изгрява омая.
Когато те няма на тебе се вричам
в празната, самотна стая.

Когато те няма- рабирам,
колко съм щастлива, че те има,
разберам колко много те обичам,
тогава, когато те няма…

НАЙ-ПОСЛЕ!

Ще те видя!
Най- после!
Ще мога да целуна
устните ти,
че ожаднях
за топлата им мекота.
Ще мога да се видя във очите ти,
отразяващи ме
в кадифена светлина.

Припомни ми,
колко е уютно в твоята прегръдка,
колко е вълнуващо да усещам ръката ти,
заплетена в моята коса.
Заключи ме в любовта и не отключвай!
Ако можеш…просто изхвърли ключа!

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!