В тъмните доби на нощта

Калоян Цанев

- Разкажи ми за съня си – каза някой, някъде по никое време.
- Не знам, дали искам – избоботи друг глас – Може да събудим останалите?
- Хайде, опитай – подкани го първият – няма какво да губиш, пък и те къртят дълбоко.
- Аз мисля, че всеки път губя като отворя очи … губя от душата си …
- Нали не си мислиш за Вечният сън – недоверчиво попита първият.
- Напротив … бленувам го и го желая от сърце ! – нетърпеливо отговори другият
- Хм, ще ми разкажеш ли?
- Добре, ще го направя … В съня си съм пратеник и то какъв – ухили се той – от кралската свита! Обикновено разнасям съобщенията с кон, защото е по-бързо, но сега неизвестно защо ходя пеш …
- Как така обикновено, и с кон ?! Нали не разполагаш с такъв !
- Правилно, но някак си имам усещането, че винаги така е било.
- И, по-нататък …
- Този път – продължи другият – нося важно съобщение и то надалеч, макар и да се уповавам само на краката си.
Минавам през равнини и долини, пресичам реки и гори и, когато остава последният етап от пътуването ми, достигам на един хълм, на който се издига тъмна крепост с висока кула от едната страна. Приближавам се все повече и повече до нея и ме обзема лошо предчувствие и онази дълбока болка в гърдите, от която се будя всяка нощ.
- А, защо се приближаваш до тази крепост?
- Ти ми кажи ! – поотпусна се за малко той – Сякаш тайнствена и злокобна сила ме подчинява на волята си. Нозете ми не ме слушат и с всяка измината крачка пътят до мрачният масив се скъсява … Ето ме вече изправен пред крепостният ров и навсякъде е тъмно като в рог. Сякаш мракът прокрадва невидимите си лапи към мен, за да ме сграбчи в смъртоносната си прегръдка.
В небето има черни облаци, но лунните лъчи намират начин да си проправят път към мене, за да ме залеят с неземната си светлина. Тогава се сещам за посланието, което нося в пояса си. Изваждам го бавно и разчупвам кралският печат, разпадащ се на малки частички, в които се оглежда луната. Разтварям свитъка и очите ми трескаво започват да шарят по буквите. А там … - той поспря за малко – там, съдбата ми е предречена.
Изведнъж чувам плясъка на криле и вдигам глава нагоре. От кулата високо в небето се задава огромен прилеп издаващ хищни крясъци. Знам, че е изпратен за мен … Пратеник за пратеник !
Той млъкна и зарови лицето си в шепи … Май плачеше …
- Риктус, - наруши тишината първият удряйки опашката си о каменистият под – сънят ти беше ли цветен?
- Ами … - отвърна другият колебливо, чийто рогa се провираха измежду решетките на вратата - мисля, че да, защото си спомням червените пламъчета в очите му.
- Виж ти, - рече лъвът протягайки  мързеливо криле в отсрещната килия – те и моите имаха червен оттенък.
- Не, Ливрис, твоите са зелени.
- А, ти откъде разбра в тъмното? – изгъргори лъвът
- Ами, нали светят! – изхили му се демонът насреща.
- Оу, аз пък си мислех, че само твоите светят.
- А, това не е нищо – отвърна Риктус почиствайки зъбите си с нокът – Трябва да видиш Драконис с какъв пламък вижда в нощта.
И двамата се разсмяха в единно гъргорене.
- Хей, вие там, - прекъсна ги грохот от далечният край на коридора – Някои се опитваме да спим, триста дръгливи кончета! Пазете се да не срещнете моят гняв!
- Ти пък от какво се оплакваш, Драконис ? – подхвърли демонът – живееш  в просторна зала десет пъти по-голяма от нашите и те хранят с количество колкото за отряд гвардейци !
- Не се закачай, Риктус – прогърмя гласът на дракона от дъното – утре ще ти напомня за размерите си и тези на “жилището” ми. Много повече предпочитам обширната пещера, в която се родих. Там поне не бе така влажно!
- Нещо против водата ли дочух? – протегна пипалата си някаква твар през решетките на съседната килия-басейн.
- Какво ти е на тебе, Погнотиум – рече дракона примлясвайки – Пуснат те в кралското езеро, обърнеш някоя и друга лодка по прищявка на Господарката и после си шляпаш на свобода, докато не те извикат.
- А ти да си се срещал някога с добре обучените кралски акули?! – изгъргори големият октопод в съседство, разплисквайки вода наоколо.
- Е, поне не са като разнитe ми юнаци, на които е обещана награда за главата ти в размер на половината царство и единствената кралска дъщеря. Аз ако бях на тяхно място щях да взема само имота, тукашните принцеси не си заслужават. А, да знаете отвъд Южните планини какви …
- Драконис, пак се отплесваш за жените човешки!
- Ами какво да направя като са ми слабост! – срамежливо отвърна дракона – в крайна сметка всички после отиват на едно място, особено ония слабоумни, мускулести юначаги. Да горят в пъклото, дано !
- За там сме ние, друже – рече мъдро октопода – те отиват на ДРУГОТО място.
- Ами – отвърна пренебрежително змеят – през целият им живот ги лъжат с “Царството Небесно”, а когато срещнат смъртта лице в лице, срещат и горчивата истина.
- А, ти откъде си сигурен хората къде отиват, след като завършат земният си път? – намеси се един стар грифон от съседното помещение.
- Логрот, това ти ли си!? – примигна дракона – Защо не спиш?
- Поради същата причина, която разбуди и теб … Ония двамата там! – той кресна неодобрително в посока към килията на демона.
- Хей, я заспивайте всички!!! – изрева двуглавият цербер -пазачът на коридора – Утре ще ви разбудя щом слънцето се покаже …
- … “ за да навестите придворните на крал Леорик.“ – довърши змеят имитирайки гласа на пазача – Дано поне овчарите изведат стадата си без много кучета!
- Да не те е страх от тия четириноги бе, приятел?– изграка подигравателно полуорелът.
- Ако не бяха тия решетки щях да ти покажа! – раздразнено отвърна Драконис, бълвайки огнено кълбо през стоманените пръти.
- Не се гневи, по-голям побратиме! – подхвърли Ливрис – Забрави ли за магичната му мощ ?
- Магична мощ ! – изломоти дракона – Като я има, защо не се освободи ?!
- Ако можех - рече грифона присмехулно – мислиш ли, че щях още да ви слушам дрънканиците! Не мога да се меря със силата на Господарката.
- Поне можеш да направиш заклинание за сън – изрева Драконис.
В тъмната доба на нощта, крепостта се разтърси от вълна нечовешки крясъци и смях идващ от подземията.
- Риктус !
- Кажи ! – надигна се демонът от кожената си постеля и погледна по посока на лъва.
- Ти, винаги ли си бил крилат демон ?
- Не знам, Ливрис, вече в нищо не съм сигурен.
Отвън се чу прокобен вой, напомнящ на всички твари и благородни същества, че луната вече изгрява в нощта.
- Пфу, - прокънтя нечий глас – вълци ! Тия пък са събратя на кучетата.
- Драконис !!! – изреваха в хор останалите.

04.08.2000 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!