На сутринта

Калоян Цанев

Нещо голямо и червено се показваше зад хоризонта и мудно протягаше невидимите си ръце … май се пробуждаше за пореден път от Сътворението насам.
Един от лъчите на това необикновенно светило се загнезди удобно в носната кухина на Негово Кралско Величество Леорик и го принуди да кихне благозвучно, докато той се наслаждаваше на дружелюбното утро.
- Наздраве, Ваше Величество, сър ! – рече един от хората зад него.
- Благодаря, Рупърт ! – отвърна владетелят на таз земя и нахлупи богато украсеният си кралски шлем – Мисля, че е време да потегляме.
- Да, Ваше Величество, сър ! – отново рече същият придворен с нисък ръст и солидно бирено коремче. Помпозната барета стоеше смешно наклонена на една страна и откриваше част от плешивото му теме, но това не пречеше на висшият кралски съветник да си придава важност и високо самочувствие.
- Време е да натрия носът на онзи пуяк Грун … Грун … как му беше името мътните го взели !? – опита се да се почеше през шлема Леорик
- Грунвахенрууд, царю – подсети го кралският магьосник с островърха шапка на звездички и някоя друга кометка.
- Готови ли сте, воини мои? – провеси се краля над крепостните стени към вътрешният двор.
- На Вашите заповеди, сър! – отвърнаха неубедително двама рицари с премрежени погледи и една дамаджана . . . Останалите войници долу не бяха в състояние, а и това още не ги интересуваше – спяха блаженно край лагерните огньове.
- Вълшебнико, - обърна се царя към онзи с островърхата шапка на звездички и някоя друга кометка – направи им някоя магия, която да ги освежи … като репички!
- Като репички значи – присви очи магът и приглади дългата си бяла брада, след което вдигна високо ръцете си и започна да реди някакво заклинание.
Отначало нищо не се случи, но ето, че след малко от небето се спусна едно неголямо тантуресто сиво облаче, което си тананикаше весела дъждовна песничка. То увисна над двора и мелодийката започна да дава резултат. Бойците отдолу се размърдаха с ругатни към изливащият се отгоре им порой … Кралският съветник сръга с лакът вълшебника:
- Защо са в това състояние кралските гвардейци, нали краля изрично забрани да им се дава вино преди битка ?!
- Ако на теб ти бяха опрели нож в гърлото, нямаше ли да направиш магия за вино?
- Разбира се, че не! – отвърна Рупърт с ехидна усмивка и добави – Щях да принудя теб, щото си магесник.
- Хм … - замисли се другият.
- Това е достатъчно! – заповяда краля
Магът махна с ръка и благодари на избеляващото облаче. От пухестата маса прозвуча детски смях и то се разтвори във въздуха.
- Алк, - изрева Леорик – оседлайте конете! До половин час тръгваме.
Гвардейският командир плисна вода връз лицето си от едно ведро въпреки непредвидената баня, след което започна да крещи заповеди наляво и надясно подритвайки някои от войниците.
- Хайде мързеливци, - викаше им той – чухте Негово Величество … да не искате да живеете вечно!
Минути по – късно рицарите чакаха своят лидер строено в три колони. Слънцето вече огряваше поизмитите им доспехи от неръждаема стомана и това предизвикваше възхищение у насъбралата се тълпа – главно жени и деца. Една врата се отвори съпроводена от гласовити фанфари и ето, че се показа краля придружен от своята половинка и малкият им син Ян.
- … и да пазиш кралството от адски твари докато ме няма!
- Да, татко, сър! -  отвърна младият принц гордо
- До скоро, скъпа моя! – обърна необходимо внимание той на кралицата като я целуна страстно и я щипна по дупето въпреки многото фусти, с които се беше навлякла.
Измежду военните редици преминаха неприлични освирквания и кикот, но Алк тутакси изграчи команда “ Мирно! “ и отново всичко утихна.
- Довиждане, народе мой! – усмихна се краля към тълпата селяни … , а граждани де – Очаквай славната ни победа над онзи самохвалко Грун … Грун …
- Грунвахенрууд, сър. – обади  се звездоброеца с островърха шапка.
- Както и да е … На конете !
Тълпата изпроводи кавалерията до градските порти с подхвърляни във въздуха шапки и неща от рода на “ Слава на Негово Величество!“ и т.н.

*     *     *     *     *     *     *

- Ау! – сопна се Ливрис, извръщайки глава към демона.
- Какво ?! – му отвърна другият.
- Стъпил си ми на опашката!
- А, извинявай, ама какво прави опашката ти под моя крак? – ухили се демонично Риктус
В този момент други двама се приземиха до тия красавци на поляната …единият беше огромен и огнедишащ. Земята потрепери.
- По – тихо, ангелите да ви вземат! – изсъска лъва
- Че какво толкова? – изгрухтя Драконис
- Конницата на крал Леорик приближава – посочи демона идващото облаче прах по пътя.
- Бързо, да се скрием в гората! – подкани ги старият грифон и се шмугна в храстите … лъвът и демона го последваха. Драконът остана на открито почесвайки се глупаво по тила.
- Да се скрием в гората ли?!? Хей, момчета, не  ме изоставяйте срещу тия главорези!
Логрот се спря до един дънер и му идеше да се плесне по челото дето го нямаше. Той се върна при дракона и му показа амулетът си с формата на зла звезда ( дори авторът не знае що е това ) .
- Не, не си го и помисляй ! – стресна се дракона.
- Добре, тогава те оставям на тях – вдигна рамене птицата и посочи към уголемяващото се облаче прах отсреща.
- Добре де, направи го по – бързо тогава! – озъби се по – големият и стисна очички.
- Окс нокс чупа крат, драконът върни го в детството му пак! – изрече грифона и се изкиска доволно.
Синкаво сияние обгърна огромното страшилище и секунда след това то не бе толкова огромно … и страшно.
- Хайде, приятел – кресна пернатия – ония идват!
- Изчакай ме де, - дочу се пискливо гласче – тревата стана изведнъж толкова висока …
Риктус и лъвът се бяха скрили в храстите малко по – навътре и се ослушаха обезпокоително щом наближиха нечий стъпки .
Логрот се показа с нещо в двете си ръце, което мърдаше.
- А, къде е Драконис? – подхвърли демона
Грифонът погледна към короните на дърветата и започна да си подсвирква.
- Какво криеш зад себе си? – надигна се Ливрис
- Да не би пак да си го смалил? – ухили се зловещо Риктус
- Кой, аз ли? – сви невинно вежди птицата изкашляйки се артистично – Ами, нямаше друг начин – и подаде малкото драконче на демона.
- Ха – ха – изграчи последният – да видим сега, дали ще ядеш колкото отряд гвардейци!
- Изчакай пак да порасна и ще видиш! – закани се люспестото пеленаче.
- Шт, - сряза ги лъвът – те наближават!
Всички притаиха дъх и зачакаха. Измежду дърветата пробляснаха доспехите на препускащите рицари.
- Аз мисля, че ще … - опита се невръстното драконче
- Риктус! – клъвна го грифона.
В отговор, демонът запуши устата на малката твар и в следващият момент почервеня от болка. Едри капки пот избиха по лицето му и той стисна зъби. Конницата отмина с грохота на отекващи копита и солидна доза прах зад себе си. Риктус пусна виновника за своето страдание на земята и подаде протяжен вопъл. Ръката му димеше.
- Проклятие! – изрева той духайки по лапата си – Огнедишаш от малък, а?
- Ама … - опита се да се защити малкият дракон, от чийто ноздри се подавах кълба дим – аз просто кихнах.

Следва продължение

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!