Утехата

Майчка

Публикувана на сайта 02.11.2007, 12:43

Последни дни

Студът прониква в мен,
обхваща ме, отвлича ме в плен.
Моята душа гасне ден след ден
и отлита.
Животът ми спира до тук,
Изчезва и бяга към някой друг,
а погледът ми скита.

Сълзите ронят се по мойто тяло.
Виждам наобратно с мъртви очи
силуета ми в мъгливо огледало.

Отлитат всичките сезони.
Само болката запазва се изцяло.
Тормози ме,
прониква в замръзналото ми тяло
и тупти, тупти, тупти без да спира
да ме пари вряло.
Тя, единствена ме обитава
в сърцето ми замряло.

Смърт от любов

Мрак облива тишината,
тя седи.
Студът промъква се над водата,
тя трепти.
Разтрива замръзналите си пръсти
и към звездите гледа,
към своите мечти.
Сънува тя, сънува с отворени очи
обичта отново с пламък силен
в сърцето й да се разгори.

Красотата й неземна,
от мъка помрачена
слънцето изгони от нейните коси.
Любовта несподелена,
със самота обременена
празнотата в нея всели.

Какво да прави в нощта?
Да се моли? Да плаче?
Да крещи? Да вика?
Или да влезне в морето
и да умре от обичта велика?!

Страстта отдавна в душата й пламна,
разгоря се, горя, горя
и всичко в нея изгоря.

Сега седи момичето нещастно,
без капка чувство в нея,
от празнотата покорена
и от студенината наранена.
А очите й безжизнено блуждаят
над тъмната  вода
и самите те виждат напред
в живота й тъга.

Тъй седя горката обесница, седя
на мост, отдалечен от света,
простиращ се над морето,
където тя захвърли си сърцето.
Вдиша въздух за последно.
Две сълзи се стекоха от нейните очи,
Изхвърли от паметта си всички мечти
и потъна в морето, черно като смъртта
някъде надолу към земните недра.
То пое тялото на прокълнатата от любовта,
както майка поема в ръце своите деца...

Сама

Седя безмълвна и сама
в легло пустеещо, студено
и мечтая за топлата ти ръка
преплитаща се, галеща моите бедра;
за устните ти влажни,
докосващи безспирно
цялото ми тяло;
за думите горещи,
отекващи в сърцето дивно.

Желая, желая пак твоята гръд
с мойта да се слее
и страстта ни пламенна
вечно да живее.
Да проникваш в мен
отново и отново,
да давя в теб
сърцето ми долно.

Желая, мечтая, сънувам
хиляди неща,
а около мен само
пустата и самота.
Жадувам за компанията
на твоята душа,
но отново тишина.

И където и да диря,
където и да търся,
теб не мога да открия.
Защото те няма, ти умря,
а за мен остави безвременни
Болка и Тъга.

Утехата

- О мила моя, защо плачеш в този късен час?
О мила моя, защо плачеш ти без глас?
Защо плачеш, потънала в неволя
и не смееш за избавление да помолиш Бога?

- Аз плача за моята душа неразбрана!
Аз плача за младостта ми пропиляна.
Плача и заради съвестта ми нечиста,
плача заради причини милион и триста!

- Не плачи мила моя, не страдай.
Вземи моята радост - заповядай!
Радвай й се, както й се радвам аз
и пази я от чужди до сетния си час.

- Неща я твойта радост, пуста, бяла!
Дръж си я, теб нека да огрява.
За моето страдание всичко бих аз дала!
Да плача до смъртта си,
дори след безкрая да плача,
аз друго не тача..

Ще плача за теб, за мен и за Ада,
ще плача за болката, тъгата и Рая...

И повярвай в моите сълзи, в моята неволя,
те са децата на душата греховна!

Плачът - това е единственото щастие,
дадено ми от Бога!

- О мила моя...

Всички творби от този автор |  Вашето мнение