уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

"Българин да се наричам…"

Deus

Публикувана на сайта 22.01.2007, 14:41

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Marlboro, Diesel, Rollmann, Honda- power of the dreams, Mcdonalds, SALE-50%... Табелите, надписите и фирмите се сменяха като на филмова лента, с една и съща последователност, с една и съща честота. От дванайсет години Спиридон минаваше по този път и от дванайсет години четеше едни и същи надписи. Не, че ги разбираше. Възпитан в строгия социалистически дух, западните езици така и не стигнаха до него. Крепеше го само мисълта, че след време, ако случайно стане модерно да се пописва малко и на български, и неговата звезда щеше да изгрее. Клетият интелектуалец!
Балабановата къща отново беше пълна. Мъже и жени, повечето над петдесетте, художници, писатели, хора на умствения труд. Приликата между тях беше поразителна. Почти всички бяха с, някога черни, сега с неопределен цвят балтони, каскети или бомбета на главите и тъмни бричове. Всички имаха добре подържани катинарчета, с изключение на двама-трима, който бяха оставили брадите си да растат свободно. Във всяко лице прозираше артистизмът на една отминала епоха. Като призраци, изскочили от нея, старата пловдивска бохемия пълнеше залата, поздравяваха се един-друг, разменяха по някоя приказка и заемаха местата си. И се започваха едни разговори, едни беседи, за това колко било пропаднало обществото, как ежедневието и проблемите убивали духовното у хората, как езика ставал все по-мръсен и все по-малко книжовен и т.н. и т.н. до безкрайност. Всъщност не, не до безкрайност, ами до момента, в който някой се сети да извика:
- Айде бе, бай Вълчо вече изяде мезето с гостите, ние още батко не сме посрещнали!
- Ами айде де, каза ли се вече наздраве?- гласи отговорът, при което се разлива меката топлина и разговорът, макар и на същите теми, добива съвсем друго естество.
Така Спиридон се прибираше, леко пийнал, но в добро настроение. Прииска му се да смени малко маршрута. Дванайсет години тия сбирки бяха един от малкото му поводи да излезе от къщи и винаги минаваше по един и същи път. Вървеше, зяпаше табелите и рекламите, нищо не разбираше и се чудеше какво става, накъде отиваме? Щеше му се да влезе в първата гаражна кръчма, да си поръча една ракия за по 50ст. стограмката, да плющи белот с останалите безработни, да бистри политиката и да плюе държавата. Искаше му се да си бъде просто един нормален средностатистически безработен, да псува политиците, да се оплаква от живота, да чака някой да направи нещо за него, докато си допива бутилката. Но не! “Аз все пак, макар и безработен, съм интелектуалец, моля ви се!” казваше си Спиридон и отминаваше поредното гаражче.
А ето я и историята на предисторията на историята. Тя всъщност е доста кратка и семпла. Всичко се върти около една фраза. Когато древните елини се чудили къде да си основат държавата, те пуснали два специално обучени орела от двата края на света да летят един срещу друг с еднаква скорост. Те летели, летели, в един момент се блъснали и паднали мъртви. Оказало се, че мястото, където паднали, било центъра на света и там била основана древна Елада.
В другия край на света, много преселници-златотърсачи намерили своята Утопия, забогатели, изгонили местните и така се появили Щатите.
Палестинците все още се трепят за земята си, само защото преди 3000-4000 години някой си Моисей им бил казал, че там трябвало да живеят.
Всеки народ със собствената си история! А ние, ние също си имаме история, но при нас е по-скоро грешка в историята. Както вече казах всичко се върти около една фраза. И един меч. И около притежателя на меча, на който му писнало да го мъкне по чукарите, забучил го в една нива и казал заветните думи. Почвите били плодородни, вика, тука ще да е! А един негов колега- Шарл Велики също си забил меча, ама не от мързел и не на задника на Европа, и вижте го сега какво чудо е оставил! А нашия човек остави само хумус. Е, пардон, ама ние хумус не ядем!
…бате, бате, да знайш кат’те гледам май-майче късмета ти куца, не ти върви нещо, иначе здрав си, ша даваш ли два лева дати гледам, на сичко гледам- на ръка, на крак, на кафе, на боб, на чакъл, на цимент, на тухли-четворки.. сичко познавам, бе, хубав човек си, сичко виждам, дълъг живот ша живейш, ако дадеш пет и за жената ша говора и за децата, сичко ша ти казвам…
Неспособен да спре този порой от думи, Спиридон се олюля, облегна се на една витрина гледайки втрещено циганката пред себе си- мургава, към четиридесетте, по своему все още красива, с шарена забрадка, поизбеляла жилетка, и някак си неестествено подгънати велурени панталони. Беше се вкопчила в него, безцеремонно прекъснала потока на мислите му и сега Спиридон стоеше като идиот, загубил ума и дума, застинал в изражението си, сякаш е искал да каже буквата “а”, но в този момент е видял Торбалан.
- Какво бе, бате, призрак ли видя, казвам ти аз, че не ти върви, ама.. ша додиш някой ден куршум да ти лея, айде дай сега барем две цигари, че да си хода!
Когато се опомни, той все още си стоеше облегнат на витрината. Шокът още не беше отминал, но, като че ли му беше поолекнало. Поолекнало точно с петнайсет лева, ръчният му часовник и четиринайсеткаратовата брачна халка.
Късметът просто му беше обърнал гръб и това си беше. Още от началото животът му тръгна наопаки. Изкараха го през корема, с операция, защото малкият тулуп тежеше 4 кила и 800 грама и беше физически невъзможно да издрапа през там от където трябва. Беше второ дете в семейството. Брат му се беше родил десет години преди него, също с цезарово сечение поради същата причина- и той беше над 4 кила. Майка му, минала един път през ужаса да родиш прасе през корема, е била твърдо против второ дете и на баща му, му трябвали десет години за да я склони да направи същото. Накрая тя се съгласила и наистина взела че направила, ама съвсем същото, че и по-зле. И така той се появи на бял свят особено гръмогласен и не особено желан. (Тук историята мълчи, но мисля че това е причината да го кръстят със звучното име Спиридон) След раждането баща му отишъл да съобщи добрата новина на майка си, т.е. на бъдещата баба.
- Честито майче, имаш си второ внуче, живо и здраво, одеве се роди.
- Какво е?- с трепет попита бабата.
- Пак момче- каза щастливият татко и понечи да прегърне майка си.
- Е! Момче! Ти аслъ освен момчета друго не можеш да правиш! Аз бях наприготвила тука едни панделки, едни роклички, а ти- момче!
- Е, добре де, сега като е момче, да го изхвърля ли? Няма ли да ми честитиш все пак?
- А, да, бе мама, честито, живо и здраво да е, ти не ми обръщай внимание!- и тука следва момента на прегръдки, целувки и сълзи, който историята умишлено пропуска.
И така, желан или не, искал или не, живота на малкия Спиридончо, както се видя по-горе, още от началото тръгна не както трябва, и не според очакванията. Сега, 4-5 десетилетия по късно, малкият Спиридончо, превърнал се в големия, леко оплешивял интелектуалец Спиридон, вървеше по улиците, по които минаваше всяка седмица през последните дванайсет години, на връщане от единственото забавление, което един безработен интелектуалец може да си позволи. Погледна колко е часът, но се сети че вече няма часовник, искаше му се да влезе в някое гаражче-кръчма въпреки природата си, но се сети че вече няма и пари. Искаше му се да прочете дългата върволица от надписи: Marlboro, Diesel, Rollmann и т.н., но се сети че все още си остава дете на социализма. Той ускори крачката, нещо забушува в гърдите му. Щеше да разкаже за всичко това на следващата сбирка на интелектуалците-бохеми и те щяха да го подкрепят, и да вземат решения, и да предприемат мерки, и да се борят, и… устремът му растеше, и гневът му биеше в ушите, и щеше да се взриви, ако точно в този момент не се беше сетил най-важното: STILL LIVIN’ IN BULGARIA!!! И българин да се наричам,… не е било нивгаш по-трудно от сега.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!