Не съм сама

Славина

Публикувана на сайта 22.01.2007, 17:09

Самотен ден, дъждовни капки се стичат по прозорците. Утрото е настъпило току-що, а няма жива душа. Всичко е тихо. Дори не се чува шумът от автомобилни гуми, газещи мокрия асфалт. Има ли някой изобщо? Или се намирам в някакъв изоставен град?! Нали аз живея тук? Или може би греша?! Гледам през прозореца в очакване на първия минувач. Напразно. Очите ми бавно се затварят... Трябва да дочакам да видя нещо живо, нещо, което се движи, диша. Не чувам врабчетата, които всяка сутрин чуруликаха по изгрев слънце. Те бяха единственото, което ме караше да ставам рано сутрин, дори и да не съм на училище. Подавам ръката си навън, за да усетя дъжда, но в мига, в който ме докосна първата капка, почувствах болка, пареща болка. Помислих си, че това ще спре с времето, но... Капките се забиваха в ръката ми като остриета и се превръщаха в кръв. Не можех да повярвам на очите си. Какво ставаше? Къде се намирах? Обикновено дъждът ми носеше радост дори само докато го наблюдавах. А сега... Сега изпитвах болка. Дръпнах ръката си назад и капките кръв отново станаха дъждовни, паднаха на пода върху килима и оставиха малки процепи по него. Това да не би да е киселинен дъжд? – запитах се аз. Сега, като се замисля, ми става смешно, но тогава наистина бях объркана. Сякаш се намирах в някакво ново, непознато измерение. И бях сама. Това ме плашеше.
Изведнъж почувствах топлина. Малко стресната се обърнах и видях котето, което уплашено ме гледаше. Взех го в ръце и това някак си ме успокои. Не бях сама. И макар че не разбирах какво ми казваха очите на моята Тами, аз се почувствах по-сигурна. Стоях си пред прозореца и очаквах. Отстрани сигурно съм изглеждала доста глупаво – отправила поглед някъде надалече, незнайно накъде. Небето беше сиво и мрачно. В такива моменти човек жадува да види слънцето; да почувства лъчите, които изпълват с нежност и топлина всичко. Какво ли не бих дала за това слънце!
И защо нямаше никой по улиците? Този въпрос продължаваше да ме измъчва. Може би съм станала твърде рано. Обърнах се, електронният ми часовник беше спрял. Пак ли няма ток? – ядосах се аз. Отидох да видя ръчния си часовник. И той не работеше. Всички часовници вкъщи бяха спрели. Защо ли? Това допълнително ме обезпокои. Нещо наистина не беше наред. Вече се бях изморила да чакам градът да се събуди.
Потърсих котето, но и него го нямаше. Стига толкова! Лягам да поспя, а като се събудя, всичко ще е наред. Тъкмо да седна на леглото и то изчезна. Но аз не паднах на земята, а продължих да си стоя така във въздуха. Помислих си, че полудявам. Твърде много необикновени неща ми се случваха. Бях сама, нямах представа за времето, а това наистина ме изнервяше. Както съм свикнала постоянно да гледам колко е часът... Това е просто кошмар, сънувам... След като леглото ми изчезна, седнах на пода. Той поне не се изпари. И по-добре. Нямах желание да гледам какво правят съседите ни, които живеят под нас. Изведнъж изпитах страшно главоболие, затворих очи за секунда и после... Отворих ги и видях, че стаята ми съвсем се беше опразнила. Къде са ми плакатите? И те бяха изчезнали. Сметнах, че може би всичко отново ще се появи, ако си затворя очите. Опитът ми беше неуспешен. Беше ми толкова студено, но не този обикновен студ, който изпитваме всички. Студът ме изпълваше “отвътре”. Не понасях самотата, пустите улици и чувството за откъснатост. Просто съм един съвременен човек, който не би могъл да съществува без света, който го заобикаля. Колко съм нищожна. Не мога да се справя сама, слаба съм. Но защо човек трябва да успява сам?
Този път бях длъжна да се справя с настъпилата ситуация. Да взема сама решение, което щеше да ме избави. Погледнах отново през прозореца. Дали не можех да мина през него, за да се освободя от болката, която все по-силно ме обхващаше? В друг случай никога не бих си помислила подобно нещо. Все пак живея на десетия етаж! Нямах друг избор. Още валеше, но реших да рискувам, защото единственото ми спасение беше прозорецът. Вратата, както и всичките мебели, бяха изчезнали. Подадох ръката си, отново онази пареща болка... Едва издържах. Излязох изцяло извън прозореца и най-чудното беше, че не паднах, а можех да си вървя спокойно по въздуха. Това приятно ме учуди, но от друга страна “капките-остриета” ме караха да изпитвам такава болка, че ми се искаше да изкрещя. Цялата бях покрита с кръв. Тази кръв, в която се превръщаше дъждът. Не знаех чия е. Моя ли беше? Ако това е вярно, дали шях да оцелея твърде дълго? Реших да рискувам. И без това нямаше какво да правя в празната си стая. Исках да продължа напред; да се развивам. Какво щях да постигна, ако бях останала? Болката и самотата щяха да ме разкъсват.
Докато стоях съвсем спокойно във въздуха, усетих че мога да сляза надолу, все едно се намирах на някаква стълба. Направих крачка напред. Беше изключително лесно, но имаше ли смисъл да продължавам? Исках да видя дали мога да се кача по-нагоре. Опитах се, усетих че има стълба, но сякаш нещо ме блъскаше с огромна сила и не ми позволяваше да продължа. Дъждът още валеше. Защо ли не си останах вкъщи? Струва ли си изобщо да се подлагам на такива изпитания? На каква цена? Но аз, както винаги, не се спрях. Не знаех какво ме очаква, но любопитството и упоритостта ми ме накараха да продължа.
И така, след всичките усилия, които положих по изкачването на стълбата на живота, стигнах до светлината. Вече нямаше дъжд, нямаше мрак. От научна гледна точка сигурно бях стигнала слънцето, но защо тогава не ме пареше с лъчите си? Защо не ослепях от светлината му? Не, това не беше слънцето, това беше Бог. Топлите лъчи ме милваха и заличиха кървавите следи от дъжда. Вече не чувствах болка, нито умора, въпреки усилията, които положих при изкачването на невидимата стълба. Легнах си върху един бях облак и затворих очи. Не съжалявах. Тук не се чувствах сама. Отново не виждах хора, но душата ми беше спокойна, а след всичките трудности това беше най-голямата награда за мен. Рискувах и успях. Всичко си заслужаваше. Вече можех да заспя, а облакът беше по-удобен от леглото ми. Не ми беше мъчно за стаята ми, за всичките ежедневни действия, които бях свикнала да правя. Тук нито се питах колко е часът, нито се чудех защо улиците са празни. Можех да живея и без тези дадености. Не изпитвах глад и жажда, защото душата ми беше "сита". Бях щастлива, че не съм сама, а с Него.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!