Семейни

Гергана Крумова

Публикувана на сайта 22.01.2007, 17:01

Няма изход

Колко мисли в главата ми има
непрестанно във мене се борят,
но в сърцето оставаш ти сине,
ти си моята силна опора.
И ти дъще скъпа, обичана
много щастие аз ти желая
през бодливи полета да тичам
искам с вас да остана до края.
Ще се боря доколкото мога,
аз за вас и душата си давам,
но в сърцето е скрита тревога,
страдам тайно. Не се оправдавам.
Искам всичко в живота да мине,
с много радост и слънчево време,
но венецът от тръни обви ме.
няма изход, дявол да го вземе.
А ти - човека, когото обичах,
тъй променен си и толкоз различен
искаш все подир тебе да тичам,
ти оставаш все тъй безразличен.
Днес човек си, а утре говедо,
чупиш хвърляш без да се спираш,
нима само ти имал си нерви.
Така ли мислиш, че ще прогресираш?
И на стрес подлагаш всички в къщи,
със държанието грубо, не етично,
на любовта със грубост ти отвръщаш,
а на улицата се държиш прилично.
Пред хората си – не човек, а злато,
всички тъй те мислят без съмнение,
а от отровата, която вкъщи гълтам,
крепи ме само моето търпение.
(крепи ме само мойто вдъхновение)

Под липата

Под липата, до старата къща
Аз вървя и прекланям глава,
Там където във мрака ти същия,
Тихо шепнеше "Обичам те аз".

Тъй вървя и съм в мисли унесена,
тъй вървя и не чувам слова.
Ала нейде под стария кестен,
някой пали цигара една.

И подвиква ми аз се обръщам
поглеждам го с поглед смирен,
но оказа се, ти пак си същия,
никак дори не си променен.

Тъй красив си, и толкова влюбен,
както беше преди две лета,
но толкова време къде се изгуби?
От мъка по теб не загинах едва.

Не си променен, а е всичко различно
чувствам те чужд и ненужен дори.
Защо ме остави? Тъй безразличен бе.
Всичко във мен за секунди уби.
...
Разкайваш се за твоите постъпки,
но късно е вече, аз имам си друг.
Не си променен, а все си ти - същия.
При мен е различно, аз имам съпруг.

Дядовата къща

Там на село в дядовата къща
сбираме се близки и роднини,
там дървета и цветя обгръщат ни
да си спомним минали години.
Там, където здравеца цъфтеше,
и с цветя изпълваше се двора,
там където въздухът кънтеше,
агнетата блееха в стобора.
Там сега е запустяло всичко
бурени обрасли са по двора,
няма ги дори и птичките,
та оставяй някакви си хора.
Близките ни този свят напуснаха
и от нас отидоха завинаги
къщата остана пусто е,
но събираме се пак роднините.
И  за тях си спомняме по някога,
за доброто старо време,
край софрата ние редяхме се,
малка бях държаха ме в колене
Но на мен ми беше интересно
и край старите се забавлявах
туй дори не беше ми известно
зад гърба, че всичко ще оставят.
Пак сега събираме се всички
Братовчедите, които сме останали,
поглеждаме в небето към звездичките…,
денем в работа сме се захванали.
Вечер сядаме покрай казанката
съчки слагаме варим ракийката,
страх ни хваща като видим сянката,
не остана тук дори комшията.

* * *

Когато си тръгна дори не попита:
-Тежи ли ти, как си сега?
Остави ме в мъка и болка обвита,
да страдам, да скитам сама.

Две думи за сбогом ти не отрони,
и поглед дори не обърна към мен,
въпреки всички природни закони,
си тръгна от мен вдъхновен.

За нова любов  се готвеше даже.
Коя ти сърцето плени ?
И правия път успя да покаже.
И теб да те вземе дори.

Два куфара взе и приготви багажа,
цигара захапал в уста,
нямаше малко поне и куража
две думи да сложиш в една.

Дано си щастлив, и не се обръщай!
Назад не поглеждай за миг,
отивай при нея с любов я обгръщай
и с нея щастлив ти бъди.

На ...

Аз имах познати и много приятели,
но никой не виждах от тях вдъхновен,
а с твоята вярност и твоята нежност
се чувствах безкрай окрилена.

Годините бавно минават и в здрача,
дочувам ехтене и птици да пеят.
Прости ми но искам на теб да поплача,
и искам тъй скромно със теб да живея.

Децата бързо растат и отлитат
на тях сме дори непотребни.
Защо ме  веднъж поне не попита.
ти как си, добре ли си с мене?

Дори не остана и обич и нежност,
а с тебе сме тъй отчуждени.
Защо проявяваш тази небрежност,
не вглеждаш се вече във мене.

Кажи поне какъв ти е проблема,
вече не си така вдъхновен,
от твоя свят не мога да те взема.
На друга ти едва ли си потребен?

Живееш ти за себе си... не мислиш,
че има други тук които страдат,
на тях смъртта ли искаш да подпишеш,
и всичко да отмъкнеш безпощадно.

Във този живот дори не се порадвах
на обич и закрила без съмнение,
а в нощите от тебе тъй откраднати
крепи ме само моето вдъхновение.

На моя съпруг

Аз съм ненужна, не трябвам ти вече,
аз съм ненужна на тебе, уви
две дечица ме чакат далече,
две дечица, две малки души.

Ти ме захвърляш като вещ остаряла,
ти ме захвърляш, забравяш скръбта,
но дълго ще плачат децата горките,
дълго ще търсят на мама дланта.

Ти си отиваш поглеждаш към друга,
ти си отиваш, сърцето боли,
няма я твоята вярна съпруга,
няма я в къщи край теб да стои.

Жалко за малките – тези весели птички,
Те не помислят за наш'тe кавги,
Тичат те вечер, рисуват с боички
Но няма я мама, край тях да стои.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!