Страхливецът

Румен Николов

Публикувана на сайта 22.06.2007, 14:47

Аз съм страхливец. Винаги съм бил страхливец. Като малък бях страхливец. Израснах в страх. Живях в страх. Страховете ми нямаха край.
Никой не знае за страха повече от мен, защото аз съм цар на бягството. Страхът ми бе свързан със смелост. Имах смелост да върша неща, и после се страхувах от последствията. Не бях истински смел. Цял живот търсих смелостта, но винаги, когато я намирах, тя довеждаше нов – още по-голям страх при мен.
...
Аз съм страхливец.
Звярът нападна неочаквано. Не беше това, което си мислехме. Той бе по-могъщ, отколкото очаквахме. Цял живот той ни бе заблуждавал, че е друг. Дори го бяхме обикнали. Бяхме го причислили към сила, която не дойде да ни помогне.
Късно разбрахме, че ние бяхме призовали звяра. Късно разбрахме, че казаното за него е истина.
...
Звярът нападна неочаквано. Звярът беше истински. Не приемаше никого на своя страна! Това беше лъжа, че в деня на звяра, човек срещу човек ще се изправи. Звярът помиташе всички – на него слуги не му трябваха.
...
Аз съм страхливец. Захвърлих доспехите си при първия удобен случай, още преди да видя лицето на звяра. Избягах. Скрих се в дупка.
Един по един, виждах аз, как падат смелите. Звярът беше непобедим.
Много по-мощен, отколкото очаквахме.
Снагата му заемаше половината небе. Очите му бяха бездънни. Нищо не го спираше!
Тръгнах да търся жена си, децата си. Намерих ги, но звярът поиска и тях. Дадох му ги. За да избягам. Докато той ги убиваше, аз бях надалеч.
...
Виждах страхливци, като мен, които пред лицето му се преобразяваха. Ставаха хитри, ставаха подли, ставаха смели, ставаха безразсъдни, ставаха всесилни!... Нищо не помагаше. Звярът ги помиташе от лицето на земята. Един по един.
Винаги един по един.
Всеки един изживяваше смъртта си индивидуално. Звярът не бързаше.
...
А аз бягах.
Бягах и помнех. Всяка една смърт помнех. Всяка една смърт беше пред очите ми.
Защо не умрях пръв, за да не помня? Как убиха приятеля ми, как убиха баща ми, майка ми, жена ми, сина ми, дъщеря ми. Помнех. Хиляди хора помнех!
Мъкнех целия този товар на гърба си и бягах.
Ако и да знаех, какво ме чака, пак нямаше да умра пръв. Пак щях да избягам.
Аз съм страхливец.
...
Никой не знае какво е страх, по-добре от мен.
А аз пръв посрещнах звяра.
Странно... Защо на мен се падна? Защо не беше някой смел човек? Може би той щеше да намери начин да убие звяра още докато беше беззащитен? Но аз избягах.
И това правя вече цяла година!
Бягам. А звярът избива всичко живо след мен.
...
Чувам, чувствам, че ... краят ми е близо.
Няма вече други – всички са избити. Чувствам с гърба си, че трябва да се обърна. Звярът ме настига. Трябва да се обърна и да посрещна смъртта си. Спокойно. Без болка.
С достойнство?
Но ме е страх.
....
Ето. Звярът вече е навсякъде. Няма накъде да се бяга. Аз съм последният. Няма кой друг да му дам, за да избягам!
Ъххх! Колко ме е страх!!!
Чувствам го зад гърба си. И пред мен е. И навсякъде. Само надолу го няма. Аз съм навел глава надолу. Страх ме е!
Защо не умирам от страх? Защо Господ ме е надарил със силно сърце?
А къде е Господ?
А къде са всички?
Измряха. Аз видях с очите си. Всичката ни мъдрост беше напразна. Всичкият ни кураж беше недостатъчен. Всичката ни вяра беше фалшива.
Само аз останах.
Сега той гледа мен.
...
Грешка направи звярът. Не трябваше да ме притиска. Той беше по-силен, защото беше по-мъдър от всички ни, защото беше по-смел от всички ни, защото вярваше по-силно от всички ни, но страхът...
Още не беше срещал истински страхливец.
Страхът на него му бе непознат.
...
Няма как - ще трябва да го убия.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!