Никта

Румен Николов

Публикувана на сайта 22.06.2007, 14:43

(на Светла Димова)

Никта се събуди. Отвори очи и пое дъх с глас, като дълго стоял под водата гмурец, Слънцето изгряваше.
Никта се отпусна на възглавницата и изчака дишането й да се успокои. Нищо не си спомняше. Както всяка сутрин.
...
Всяка сутрин Никта се събуждаше с изгрева на слънцето. Всяка сутрин тя не си спомняше нищо. Всяка сутрин се чувстваше отвратително.
Мъжът й отдавна бе заминал на работа.
Никта вдигна глава от възглавницата. В стаята беше студено. Тя пропълзя под юргана и показа глава от другия му край. Мониторът я гледаше безстрастно, на една педя от носа й.
Никой не я чакаше там. Можеше да си направи кафе.
Никта се върна с голямата чаша и бързо се мушна под юргана. Уви го около тялото си, седна по турски и сложи клавиатурата в скута си. Денят започваше.
...
Никта се радваше, когато имаше с кого да си поговори. Това я разсейваше. Днес обаче, сякаш всички се бяха наговорили - никой още не я бе потърсил. Точеше си филм. Минутите минаваха бавно. Мътилката се надигаше в нея. Никта изстена. Пак се започваше.
Никта не помнеше откога я спохождаха тези странни мисли. Може би, откакто се помнеше. Всеки път те бяха различни. Издебваха я да остане за малко сама и нахлуваха в главата й.
Това не бяха точно гласове. Това бяха хора. Те я изпълваха. Настаняваха се нахално в нея и започваха да си говорят. Не се интересуваха от Никта. Никога не я питаха, какво мисли. Просто я обсебваха и я правеха ням свидетел на техните разговори. Или монолози.
Никта не можеше да ги издържа дълго.
Още щом се научи да пише, тя започна да записва разговорите. Криеше ги. Това и тежеше, но когато ги записваше, на нея и бе по-леко.
Когато порасна, започна да оформя записките си в разкази и есета. Не и се налагаше да рови много из дневниците си. Почти всичко помнеше наизуст.
...
Пръстите й бяха залепнали на клавиатурата. Никта пишеше бързо.
Едно гласче от компютъра изписка "Ехо!" Никта радостно вдигна глава. Някой я търсеше! Край с вас - мизерници! Никта затвори файла и откликна на "Ехо!"-то.
Никта умееше да слуша. Още повече умееше да разбира. Не й бе трудно. Повечето неща, които чуваше, отдавна вече и бяха минали през главата. Умееше да изненадва хората с точната си преценка. Те се отпускаха и започваха да й говорят - говореха, сякаш се намираха на изповед! Никта не им се сърдеше. Предпочиташе ги пред неизвестните, които я навестяваха, когато оставаше сама.
...
Трябваше да отиде до магазина. Този отсреща не млъкваше. Никта се насили да му каже да спре и стана. Тялото й бе схванато. Тя се протегна. Днес не я оставяха намира. "Кой за каквото се е молил!" усмихна се тя на себе си и започна да се облича. Времето навън сякаш се бе постоплило. Минаваше обяд. Една разходка, пък макар и само до магазина щеше да й се отрази добре.
...
Докато слизаше по стълбите, някакъв нахалник отново се настани в главата й и започна да мисли. Никта забърза надолу. Знаеше добре, че излезе ли навън и уличната шумотевица ще го прогони.
А нахалникът мислеше интересни неща. Никта спря и се заслуша. Замалко да е върне и да залепи пръсти на клавиатурата. "Не!", тръсна глава тя, първо магазина - после ще пише! Всичко за ядене в къщи бе свършило - нямаше да тича в последния момент! Никта не обичаше да готви вечерно време.
...
А с хората, лице в лице, Никта се държеше странно. Или нищо не казваше, или не спираше да говори. Никта не беше грозна, напротив - беше много хубава, но чуждото присъствие някак си винаги я смущаваше. Сякаш се смущаваше от факта, че има лице и че хората я оценяват по външния и вид. Тя предпочиташе само да я слушат.
Познатите й често я определяха като отвеяна. Доколкото пък биха казали за нея, че е невзрачна, това се дължеше изключително на нейните усилия да бъде такава. Никта не обичаше да се гизди.
Никта присъстваше в реалността почти само телом. Духом я нямаше. Духом тя рядко намираше причини да присъства.
...
Слънцето слизаше над покривите на къщите.
Никта се изправи и отиде до прозореца. От чашата с кафе се носеше приятен аромат.
Никта обичаше това време на деня. Винаги го прекарваше до прозореца. А сега имаше и за какво да мисли. Този следобед бе богат на приказки. Очите й бяха зачервени, но Никта не се тревожеше. Знаеше, че скоро главоболието й ще мине. Когато слънцето залезеше, Никта винаги се ободряваше.
...
Никта обичаше слънцето. Все й се струваше, че като го гледа и то й се усмихва. Особено при залез. Малко тъжно й се усмихваше тогава, но то просто бе уморено - затова. Никта го разбираше. Някак си му съчувстваше. Сякаш бе говорила с него. Не можеше да се отърве от това усещане. Сякаш някога то и се бе изповядало. Беше й казало всичко, което му тежи и Никта го бе утешила. Но това май е било само някога. Сега слънцето я гледаше по-скоро засрамено и бързаше да се скрие.
Така си съществуваха двамата. Всеки ден тихомълком се посрещаха и изпращаха, без да си проронят и дума. Все бяха заети.
...
Слънцето залезе.
Никта се дръпна от прозореца. Остави кафето на масата и седна пред компютъра. Започна да пише. Пръстите й бързо се плъзгаха по клавиатурата. Лицето й бе съсредоточено. Ръцете и не успяваха да поставят препинателните знаци. Следеше текста само с периферното си зрение. Днес в нея се бе насъбрало много.
...
Чу отварянето на входната врата, но не спря да пише. Мъжът й бе свикнал на тези нейни състояния. Тръшна се на кревата до нея, погледа няколко минути гърба й и с неохота стана, за да си сипе да яде. Пътем включи лампата. Навън вече се бе стъмнило.
...
Пиха бира, гледаха филм.
Филмът бе свършил - течаха надписите. Никта отметна ръката на мъжа си и стана, за да отиде до тоалетната. Шишето с бира бе почти празно. На монитора мигаха две жълти кутийки. "Нека си мигат", прецени Никта - утре ще ги види.
Заключи вратата и се върна до леглото. Мъжът й вече хъркаше. Тя без да пророни и дума се опита да претърколи тежкото му туловище на една страна. Помогна си и с коляно.
Той спря да хърка, отвори едно око и с недоволна гримаса се изправи. Тръгна залитайки към тоалетната. Когато се върна, Никта вече се бе сгушила под юргана и спеше. Мъжът й добре знаеше, че от този сън, тя ще се събуди чак на сутринта. Съблече се, угаси лампата и легна до нея.
...
Никта не спеше. Лежеше с отворени очи в тъмното и чакаше мъжът й да заспи. Тя винаги съумяваше да го приспи бързо.
Надигна се.
Черната кобила я чакаше. Никта ловко се покачи на гърба й и я пришпори.
Имаше много работа за вършене.
Много хора я чакаха. Те не я познаваха, но тя познаваше всички.
...

*Никта

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!