На светофара

Румен Николов

Публикувана на сайта 22.06.2007, 11:34

Излязъл съм по чехли и съдрани дънки, бързам да разходя кучетата. По обичайния маршрут. Уж ще вали. Но едва ли ще вали. Леко духа. Мирише на трева. Кестените цъфтят. Заобикалям - на площадката има деца. Минавам отсреща, продължаваме по маршрута, към друга трева, стигаме светофарите. Отсреща виждам чифт крака. Чакат на червено. Леко потропват, нетърпеливо някак, но не съвсем нервно. Кучетата се дърпат на всички страни. Строявам ги да препикават дървото. Гледам краката, още е червено. Хубави крака, мама му стара! А лицето не виждам. Невзрачен костюм. Прическата - също невзрачна. Не отива към центъра. Накъде ли върви? Сигурно се връща нещастна. Не бърза, няма коли, но стои. Чака да стане зелено. А краката са хубави - "Постой още миг!" Дали не усеща, че я гледам втренчено? Не се обръща - значи мога да ги погледам още... Кучетата ме дърпат. Отдавна стоим. Отдавна просрочихме времето. Хора минават. Дали не ме виждат, как стоя и я гледам? Е, хайде тръгваме. И тя тръгва. Обръщам глава към нея. Върви си спокойно, не бърза, а аз сигурно изглеждам странно.
Обръщам главата напред.
Край! Свърши видението! Защо да е свършило? Не мога ли пак глава назад да обърна? Не мога ли да тръгна в обратна посока? Не мога ли да я проследя? Да видя лицето й... какъв е смисълът? Аз само излязох да разхождам кучетата... Нима по чехли и със съдраните дънки ще ходя след нея по улиците? Вървя напред, по маршрута и мисля: "Красиви крака. Всеки ден ги виждам. Сега е пролет - по улиците вървят. Какво пък - още един чифт!"
Но защо ли злобно подръпвам кучетата?

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!