Падналите ангели
Karolin Berg
Публикувана на сайта 21.11.2006, 13:47
Всички творби от този автор | Мнения на читателите



Забрава
Гният сивите пашкули във прахта,
а ангелите бели политат в небеса.
А тук във черните пашкули
гнием ние и стоим
под сивите забули
друго щом не можем днес да сътворим.
А утрешния ден
на мечти бездарни пак е в плен
за мечтите чужди
споменът е грях-
тлеем в свойте нужди
и потъваме във прах.
Тук грехът е светотатство,
дето вършим в нашто братство.
Ден след ден; надолу и надолу;
пламваме и гаснем във невежеството голо
Борим призраци, проклятието носим;
вървим по черни пътища - за светлината дето просим.
И пак, и пак - отново и отново...
Търсим еликсир, а получаваме отрова.
Туй що край не вижда, няма и начало
и няма Рай под слънце изгоряло.
Тоз, който не падне, той не става.
Откакто свят светува и дорде потъне във забрава.
Омагьосан кръг
Ако напредък на цивилизация
е пак погубване на нация;
ако пламъка на светските души
е: новото издигай, старото руши
какъв съм аз тук за света
ненужна никому душа?!
Да градя ли нещо свое
щом във прах потънало пак то е?!
И има ли съдба
щом няма тук сеитба
и отново след дъжда
нещо ново и различно идва?!
Где е вярата, къде изчезнаха мечтите -
пусти, празни, прашни пак са дните.
И този омагьосан кръговрат
ще ме помита пак дорде света пречупи врат...
Паднал Рай
Мразовита нощ
със хиляди звезди блести
и в лунния разкош
се топят замръзнали мечти...
В кална локва
се превръщат бляновете бедни;
изотвътре жаба скоква
през мъглите влажни и безвредни.
Ето на дървото ларва спи;
паякът отнася телесата нежни-
няма кой да каже спри
нощем във света безбрежний...
Не е полярен кръг, но слънцето не свети.
Вечна нощ цари в картини със души отнети.
Сляпата Съдба идва, благославя
и миналото тук все мигом се забравя.
Пълзят през ред хиляда вида буболечки
в прашната действителност на падналия Рай.
Но нов огън се не пали с мокри клечки
и пак под нечий крак те ще намерят своя край
Сянка
Сенки бягат, смътен силует
се прокрадва в празнотата-
като символът отнет
е той на самотата...
Бледна лунна светлина
навлиза в пустата тъма
и осветява бялата стена-
Оставам пак сама.
Блед призрак мрачен
идваш в стаята ми прашна
с погледът прозрачен
и твойта болка страшна...
Страх и мъка се преплитат
в теб и те обричат
да бягаш там където те обичат,
а тук сърцето ми оплитат.
Във вечна мъка по душа неземна,
готова да дари небето
на любовта, но болката нетленна
напомня що й е отнето...
Всички творби от този автор | Вашето мнение
![[5up]](/images/smily/thumbsup.gif)

