Безкрай
Десислава Казакова
Всички творби от този автор | Мнения на читателитеМолба
Душата ми те моли - остани!
Повярвай в мене както аз не мога.
Надежда, вяра в мене възроди,
Бъди до мене в радост и неволя.
Учи ме как да мога да летя
Високо горе - нейде под звездите
На поривите как да устоя…
Орлица аз да бъда сред орлите.
?
Страхът ти е силен, душата ти - стене,
Надеждата - слаба, а ти - на колене.
От дявола чакаш добро да ти стори,
Не чуваш какво съвеста ти говори.
Объркана, вехнеща, губеща вяра
Сама се предаваш в ръцете на звяра.
Предатели
Аз предавам своите мечти,
С мен предаваш чувствата си ти.
Аз във тебе търся пак надежда
Времето пък тебе те подвежда.
Макар и с мен, за теб е тя спасение,
А ти си днес за мене вдъхновение.
Изправяме се горди, непреклонни
Един до друг пред трудности, несгоди.
Взаимно сътворяваме заблуди
И чудя се - кой пръв ще се събуди?
Безкрай
Болка, самота, страдание…
Пак болка, после отчаяние.
Сълзи, надежди, срещи,
Самосъжаление.
И клада. Огън. И успокоение.
Тъга, апатия и тишина.
Голяма, празна, тъмна самота.
Приятел, радост, споделено време.
Спокойствие, утеха и прозрение.
Желание, надежда и стремежи.
И хлад, и мъка, горест…
Безнадеждност.
И топъл лъч, и полъх непонятен.
Милувка. Удар. Залез всеобхватен…
Усещам как всичко наоколо ИМА,
И ти съществуваш,
Но в тебе е зима.
Дните растат, светлината прелива,
До теб не достига -
Облечен си в зима.
ПОРЕДЕН
Отиде си.Но нищо не се случи-
Поредна купчина ЛЪЖИ.
Нима тъй нищо не научих,
Освен, че винаги боли?
Добре, все пак че чувствам нещо!
Много е дори това…
Потеклите сълзи горещи
Говорят -
имам и душа.
Не си успял да ми я вземеш,а само си я наранил.
Но си оставил тежко бреме-
Ти вярата ми си убил.
За него исках да ти кажа,
Но мислите към теб летят…
Навярно Господ ме наказва
И ти ще бъдеш моят кръст.
А той бе нещо ново, странно,
Различно, недобро, не зло,
Което укроти кръвта ми,
Но ме избави от скръбта.
Разврат - о,не, а наказание -
За всяка нежност плащах със страдание.
Ще позволя ли пак това?
Не знам дали ще устоя!
ПЪТ
Ти не чуваш стъпките ми в падащият сняг,
Не виждаш красотата с очите на двама.
Затова отново прекрачвам твоя праг сама.
Отивам си. По улицата стъпки има много.
Снегът се сипе тихо във падналият мрак,
Душата ми се рее и търси висини,
А мислите блуждаят - любов не искаш ти.
Защо съм ти тогава? Отново паднах в плен
На ласките ти нежни.Редят се ден след ден.
Във навик се превърнах. Във двойна самота.
Света се преобърна. Излишна съм сега.
Със дявола аз сделка да сключа как можах?
И вярвах безпределно. Така и не успях…
Как може от смъртта да възкресиш човек?
Или пък от снега да търсиш топлина?
От нещо става нищо, от нищо - нещо не!
И как можах да падна във твойте нозе?
Всички творби от този автор | Вашето мнение
До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!