РазказВаксина
Румен Ченков
Публикувана на сайта 24.02.2006, 15:29
Всички творби от този автор | Мнения на читателите
Ваксина
Животът ти да тръгне отначало,
когато си на тридесет и три
и времето ще те нашари в бяло
след някоя година, може би,
е трудно. Дяволски е трудно!
Когато си на тридесет и три
и ти остава половин живот,
да предизвикаш истински съдбата
е лудост или нестандартен ход.
Но ние трябва да сме малко луди,
и нестандартни трябва да сме днес –
най-точната рецепта, да ни има,
най-силната ваксина против стрес.
1995 г.
Добрич
***
Бях на осем години, когато
отделих се от родния дом.
Беше пролет и идваше лято…
Аз потеглях на път мълчешком.
Не заплаках, прекрачвайки прага,
не помахах за “Сбогом!” с ръка,
ала тайно сърцето ми плака –
бях отхвърлен и с болни крака.
И заблъска ме грубо живота
в град, безкрайно далечен и чужд.
Аз – объркан, уплашен, самотен –
исках всичко да беше”на уж”.
Но не беше. Далече остана
онзи беден, но скъп бащин дом.
Малък бях за такава промяна,
но и бреме, защото бях хром.
За година пораснах със десет
в свят, приличащ на джунгла почти.
Влязох в него и вече бе лесно
да преминем интимно на “Ти”.
Хапеш, щом те ухапят жестоко,
удряш с лапа – ударят ли зле.
Разболяваш – усетиш ли болка.
Оцеляваш – това е добре!
Но отрова в душата не трупах,
па макар, доста чаши изпил.
Много често се гледам под лупа –
зъл ли, лош ли тогава съм бил
Е, това е зад мене далеко.
Знам, че днес се опитвам поне
да откривам доброто в човека
и добро да раздавам навред
1997 г.
Добрич
Прости ми!
Майко, не забравяш своя син,
който из България се скита.
Знам, че и сърцето те боли,
и душата с мъка е пропита.
Колко ли си плакала за мен,
всяка нощ, прикривайки сълзите
и тревожен бил е твоят ден –
болен ли съм, гладен ли съм, сит ли?
И сега тревога те гори,
как живея толкова далече.
Трудно ли е? Имам ли пари?
Грижите ли ме приспиват вечер?
Много рано, майко, отлетях.
Не можа да видиш как пораснах.
Твоята утеха аз не бях.
Рано орисията ме тласна
все по чужди друми и врати
своето призвание да търся.
На сина си, майчице, прости,
път обратен, дето не потърси!
Зная, че ме чакаш всеки ден,
повече от двадесет години,
да се върна в къщи и смирен,
да целуна твоята десница.
Да ти кажа: “Майко, този път
аз дойдох при теб, за да остана.
Чужд и неприветен е светът,
ако липсва майчиното рамо.”
1996 г.
Добрич
Трудна изповед
И слънцето през облаците в мене
душата ми не може да достигне,
а може би, тя иска да се скрие
от пустото, от тягостния делник.
Излезе ли на вън, ще се замята –
на риба без река ще заприлича.
Безсрамно ще я обладава вятър
и сладострастно в нея ще наднича.
Ще се загуби в хаоса на дните.
Едва ли след това ще я намеря.
Не искам бездуховен да се скитам,
от своя собствен ад все да треперя.
От мен самия, мисля, тя е скрита.
Една душа е само и се питам,
дали все пак, ще се опази чиста?
1997 г.
Добрич
Утеха
Животът си минава, а пък ние
все чакаме да стане поносим.
Горчилката му свикнали да пием –
и два такива можем да търпим.
Но няма два – живееш и умираш,
дори, прощавай, да живееш зле.
И за утеха – в края му, разбираш,
че адът страшен вече е зад теб.
1997 г.
Добрич
Лутане
Навярно пиша, за да се спася от самота.
Вкопчвам се стръвно за думите,
макар, че понякога, след часове
безплодно боричкане
нищичко не остава,
освен една измамена муза,
а моето самочувствие охлузено
отново жадно търси самота.
1995 г.
Добрич
Предколедно
Празници идат, ама защо са?
Има ли кой да празнува?
В тая държава, гладна и боса,
народа зле поминува.
Всеки по своята черга се свива,
а тя на час се скъсява
и е оръфана, и парцалива –
вече за нищо не става.
Чакаме кротко да дойде Конгреса,
белким, там нещо се случи.
Ни е до празник, ни е до песен…
Вие в душите ни куче.
Онези “горе” ни се изсмяха
безсрамно, право в лицата.
За две години ни закопаха –
години две, ще ни вадят.
О, дай им разум и воля, Боже,
още сега да си идат!
Имаме само по една кожа
и затова ни се свиди.
23. 12 1996 г.
Добрич
Признание
Не бързайте напразно да ме хвалите,
че бил съм оптимист и имам дух
и егото ми с приказки да галите –
срамувам се от туй, което чух!
Защото лесно е да бъдеш оптимист,
щом друг се гърби с твоите проблеми,
а ти – с перото, върху празен лист,
да се показваш силен и неземен.
Да вдъхваш щедро другиму кураж,
а сам да се превръщаш в готованец.
Волята ми, просто е мираж,
а оптимизма – призрачно имане.
Днес цялото ми мрачно битие
единствено от другите зависи.
Слугуват ми, и аз съм със криле,
а всеки е от силата ми слисан.
Отдавна съм зависим и пасивен,
а чух такива хубави слова,
че срам ме е и няма да го скрия –
красиво е, но аз не съм това.
1977 г.
Добрич
Тайни
Вярваме на врачки и гадатели,
на черната и бялата магия.
На непознатото горещи почитатели –
там търсим отговор кои сме ние.
Отчаяно се взираме във времето,
в примамливо-мистичното начало.
Тегли ни безкрайността на бездната,
сякаш е вълшебно огледало.
В сънищата неспокойни бродим,
търсейки предишно съществуване.
Мистика в отвъдното ни води,
искаме ли с мъртви да общуваме.
Търсим светове и други истини,
даже истинския лик на Сатаната.
Питаме. Все питаме и питаме,
ала знаем, колкото децата.
И дори да овладеем Космоса,
до най-затънтените звездни купове,
ще ни измъчват същите въпроси,
с които себе си и днес отрупваме.
1995 г.
Добрич
Черно, бяло
Отдавна не сънувам цветни сънища.
Животът е отдавна чернобял.
В съня си крача все по глухи пътища,
покрити с черна, миризлива кал.
И крачат черно-бели минувачи.
Посоки няма, ала те вървят.
Изглеждат някак уморени, мрачни,
но кал ще ги покрие, ако спрат.
Бели призраци, всъщност сънувам,
в апатично-безрадостен град.
Черни сенки от мрака изплуват
и обгръща ме призрачен хлад.
А кога се събуждам – не зная.
Може би, пък, изобщо не спя.
Боже Господи, все ми е тая!
Черно-бял минувач съм. Вървя…
1996 г.
Добрич
Гонитба
Ти си ме лъгал подло, Животе!
Късно разбрах, че те нямам.
Подир теб ли вървях бездиханен и потен?
Не. Вървях след измама.
Аз те виждах, Живот, и предвкусвах триумф.
Ти дъха ми навярно си чувал.
От умора и яд, от терзания кух,
като стар каруцар съм те псувал.
Не защото те мразя, беглецо красив
(силно мразя единствено гроба),
ала с капка живот, като скота бях жив –
туй бе моята яростна злоба.
И сега – окован във ковчег от панел –
виждам как ми се хилиш злорадо.
Садистично ме мамиш. Преднина ти си взел.
Колко сила от мен ще извадиш?!
Уморих се, Живот, да те гоня без край.
Чувствам вече – за отдих съм жаден,
а и в тебе едва ли е целият рай –
стана груб, неуютен и гаден.
Стана толкоз противен, че вече не знам
дали, както преди те желая.
Още бягаш в галоп – не видя, че си сам.
Аз останах в панелната стая.
1997 г.
Добрич
Прости
Не наказвай с омраза духа си!
Тя единствено теб ще разяжда.
Всяка твоя частица ще къса
и пожарища в теб ще подклажда.
Ще те хвърля в най-черните бездни,
близо нейде до ада човешки,
дето всичко възвишено чезне
в плетеница от хули и грешки.
Ще се лута душата ти в мрака –
жалка грешница, търсеща милост.
Светлината напразно ще чака,
а край нея ще бъде мъртвило.
Мила моя, жестокост това е,
не към друг, а към тебе самата.
Мразиш някого – той си нехае,
а пък ти си почерняш съдбата.
Доближи се до Бога. Прости!
Всичко може да бъде простено.
Само слабият духом мъсти,
но да страда до гроб, е осъден.
1996 г.
Добрич
Завист
Бяла чайко, самотнице бяла,
какво ли си мислиш за нашия блян?
Ти, кръжейки над нас, гордо би се изсмяла
на мечтата ни, още от Икар оцеляла,
но и твойте крила имат своя таван.
1997 г.
Добрич
Приспособяване
Не ме тревожат вчерашни провали.
За минали победи не ликувам.
Живея днес. За минало не жаля,
а просто плащам, колкото ми струва.
Пропуснати възможности заравям
под живата жарава на деня
и ядове за утре не оставям;
надежда търся, за да ги сменя.
А там, отзад, надеждата я няма.
Тя винаги е в утрешния ден.
И само с нейния спасяващ пламък,
ледът разсичам, в този свят студен.
1995 г.
Добрич
Носталгия по детството
Бих се радвал дете да съм днес –
малък палавник с шапка от вестник.
Щях да бъда богат като Крез,
а животът ми – толкова лесен.
Щях да виждам нещата така,
както само на мен ми се иска.
Всичко щеше да бъде игра
от вълшебния свят на Алиса.
А проблемите в днешния ден,
ще са части от приказка страшна.
Друг ще мисли за тях вместо мен
и за другите те ще са важни.
Бих се върнал години назад,
за да бъда безгрижен и весел.
Потопен в илюзорния свят,
който времето бързо отнесе.
1996 г.
Добрич
Задочна среща
на Стефан
Приятели, не мога да съм с вас,
но заедно през времето ще минем,
и ще се върнем в оня весел клас,
от който вече ни делят години.
Ще седнем по местата си и пак
звънецът за учителя ще бие.
Учителю, учителю наш драг,
кажете ни, това не сме ли ние?!
Ще бъда с вас при първия ви тост,
за да ви кажа колко ви обичам
и като умен, и възпитан гост,
не ще се бавя твърде неприлично.
Без шум ще си отида, още щом
усетя, че неволно ви досаждам,
а вие пийте и за мен едно!
Желая ви сполука и надежда!
1996 г.
Добрич
Коледно
Иисус роди се в коледната нощ!
Витлеемската звезда прониза мрака.
Той идва на земята с тиха мощ,
времето си жертвено да чака.
Орисан бе да мине своя път
към страшната, великата Голгота,
на кръста в мъки да дочака смърт
и възкресен, да властва над живота!
Божествен дар на смъртните дари.
О, Господи, кръвта ти ни пречисти
и твоята любов във нас гори
безкористна, примамлива, лъчиста!
С любов ни даде вечния живот
и път, по който жадно да го търсим.
Днес всеки търси своя ешафод,
та страдайки, чрез него да възкръсне.
1995 г.
Добрич
***
Всеки своята правда си има
и за нея горещо се бори,
но тя е често незрима.
Тя ни залъгва с присъствие,
а ние глупеем и спорим –
правдата в нищото търсим.
И си намираме доводи,
страшно правдиви и истински,
с които да сложим поводи
на неприятните истини.
1995 г.
Добрич
***
Злобеем срещу ближния, че Е.
Злобеем срещу чуждите успехи.
Във своя малък рай, да сме добре,
достатъчно е той да е отрепка.
Да му помага Бог, ако не е!
Така ще го залеем с кална злоба,
че в него черното ще е, къде
по-черно от усмивката на гроба.
На късчета ще режем до тогаз,
докато здраво място не остане.
Нещастникът не беше като нас.
Трябваше в краката ни да падне.
1995 г.
Добрич
***
Умираме по малко всеки ден.
Но ако моят лист остане празен,
стотици атоми умират в мен
и чувствам се виновен и премазан.
Умира стих и мисъл, и любов,
преди да се родят, да заживеят.
И обеднява този свят суров.
Това, донейде, се дължи на мене.
1996 г.
Добрич
Грях
Не ме докосвай с пръсти, Сатана!
Не впивай в мене жило на съблазън!
Но… все едно. Каква жена!
По дяволите всякаква боязън!
Обхождам с тръпнещ поглед тази плът –
едно съвършенство, за грях творено.
От страст прелива нежно-бяла гръд,
очи ме гледат чакащи, зелени.
Бедра изваяни от скулптор вещ,
разливат в мене лава вулканична
и чувствам вече оня див кипеж,
от тази прелест демонична.
Венера ми показва своя блясък,
но жива и очакваща любов.
Задръжките се ронят като пясък,
остава само оня мъжки зов –
първичен, шеметен, изгарящ,
необуздан от никого до днес.
Той всяко целомъдрие събаря
и взема над забраните превес.
Е, Сатана, ти ме спечели тази нощ.
Отдадох ти се пълно и без мяра.
Не се ли радваш? Или искаш, още
сега да ме залееш с течна сяра?
1992 г.
Габрово
Отивай си
В очите ти тегне умора
от щедро пиляна любов.
Не искам отново да спорим:
за края съм вече готов.
Напразно се рових и търсих
искрица поне топлина.
В душата ми нещо се скъса
и днес ти си просто жена.
А беше копнеж и надежда,
и слънце в студения ден,
и тиха милувка, и нежност…
Спасение беше за мен.
Сега отегчена ще тръгнеш
към нова любов, може би,
а в моя живот ще се върне
самотника стар от преди.
Отивай си! Вече е късно.
Навярно те чакат в нощта.
Аз с всички илюзии скъсах,
тъй, както сега с любовта.
1997 г.
Добрич
В пълнолуние
Зад прозореца тайно наднича,
във очакване, пълна луна.
Ти си моето лунно момиче.
Тази нощ ще е само една.
Преоткриваме себе си мълком,
с всяка ласка, родена в нощта.
А луната ни гледа отвънка,
жадна все да лови чудеса.
Пак си казваме думи банални,
без да търсим истина в тях,
а пък те се превръщат във птици
и кълват от душите ни смях.
Утре пак ще изглеждаме чужди.
Може би, тази нощ е мечта.
Може би, ние с тебе сме луди
или луда е само нощта.
1997 г.
Добрич
Единение
Да сме влюбени още? Едва ли.
Би било нереално почти.
Чувствата ни днес са отлежали –
хубавото вино не кипи.
Няма обещания за вярност,
няма еуфория и плам.
Верни сме на малките си слабости.
Тях сме ги измерили до грам.
Знаем всички свои недостатъци
и, че както другите грешим.
Не ни вълнуват лунните отблясъци,
но още във една постеля спим.
Романтиката в делници не търсим.
Няма я и в празници дори.
Често сме сърдити и навъсени,
говорейки банално за пари.
Ние сме семейство, като всички.
Люшкаме се в сивия поток
с нашите си – общите привички,
с грижите по ценовия шок.
Ей така живеем – монотонно,
неусетно някак и без план,
но сме близки с тебе, но сме сродни:
хванати сме във един капан.
Нужни сме си, както е водата,
нужна на пустинника във пек.
В мен си ти – аз в тебе без остатък
и твърдо знам, че сме един човек.
1997 г.
Добрич
Обичам те!
Обичам те, както се обича живота –
съзнателно и подсъзнателно –
от цялата си душа.
И повече.
Обичам те, каквато си,
и каквато не искам да бъдеш.
Когато нощем телата ни
крещят за близост – обичам те!
Когато неочаквано се съмва
и ти ще си тръгнеш с утрото –
обичам те!
Обичам те, заради фактът,
че до мен те има,
когато е далече утрото.
Обсебваш ме, но в мен
дори не тлее съпротива.
Пленник съм на чара ти,
но не искам да се боря
за свободата си –
не ми е нужна тя,
ако те няма.
Обичам те
и затова те ревнувам понякога.
Признавам си, че искам да крещя,
когато съм такъв:
“Не смей да си отидеш
завинаги,
защото съм обречен
до своя край да те обичам!”
2000 г.
Добрич
Зодия
(авто-закачка)
Роден съм под знака на зодия Лъв
и, уж от съдбата съм гален,
а нито съм царствен, нито съм пръв –
само по лъвски съм гладен.
1996 г.
Добрич
Лош сън
И сини, и зелени, и червени
в един батак посрещаме деня.
Събуждаме се с мисъл за промени,
а вечер ги забравяме в съня.
И чудно ли е, щом като и нощем
сънуваме все този парламент.
Сънуваме – за проклетия – още,
Ананиева, Жан и кабинет.
1995 г.
Добрич
***
На мен ми се смеят: наивен съм бил,
глупав – и, в кой свят съм, всъщност?
Стига съм мислил като дебил.
Що за архаична същност?!
Как не разбирам, че в този лош свят
всеки краде или мами.
Може ли с честност да станеш богат? –
и ме потупват по рамото.
Скубят те всички, като петел.
Нима ще им правиш метани?!
Там, накъдето ти си поел,
всички са с кожи съдрани.
Скрупули, братко, недей да държиш,
иначе глад ще те хване.
Онзи с BMV-то – ясно го виж! –
кисне и той в Социални…
Ако си свестен, не струваш и грош –
пак ме потупват по рамото…
Аз ли съм глупав, светът ли е лош,
дяволът знае си само.
1997 г.
Добрич
Реплика
Апатията в мислите ни броди.
Отново сме електорат, народе.
И този път ще ни броят за “ риби” –
стръвта, обаче, нийде се не види.
Ще лапнем ли оголените куки?
Е, виж сега - капризи. Ай, на слука!
Това, май беше глас на депутат
от следващия изворен мандат.
1994 г
Габрово
Битие
В кофата, пълна до горе със смет,
честичко бъркам – тъй, за късмет.
Всичко си има. Тя е един
малък, добре зареден магазин.
Често намирам по някоя блузка.
Сутрин, обаче – безплатна закуска.
Вестникът също от там си набавям.
Как ви се струва? Не е ли забавно?
Ядеш кроасан и четеш новините,
как се повдигат нагоре цените.
Мен, господа, пък, какво ли ми пука?!
Аз пазарувам ей тук – от боклука.
Ако сте гладни – сега е момента.
Хем ще побъбрим за парламента.
Че то само котки дръгливи, и кучета
чакат зад мен и сърдито скимучат.
Уж не разбират, тяхната вера:
даже и те са против премиера.
Ако им падне, биха го яли,
ама едва ли, ама едва ли!
1996 г.
Добрич
Всички творби от този автор | ![[>]](/images/user_area.gif){kind=small}
Вашето мнение
![[5up]](/images/smily/thumbsup.gif)
![[;)]](/images/smily/blink.gif)