Разказ с продължение

Карим

Автор: marvin     от 05.11.2004, 21:19           всички глави

На “Розмари” всичко си беше по старо му.
 
Карим излезе от входа на кръчмата на Харис Була и се облегна на стената на сградата. Нев беше си тръгнал от тук преди половин час. Може би ако веднага се беше сетил да дойде тук или беше последвал дребния крадец, или …, но не беше направил нищо и точно в този момент не искаше мисли за това. Нуждата отново беше станала прекалено голяма.
 
Бръкна в джоба си и извади поомачкан фас. Последният за тази вечер. Беше изпушил другите пет преди това, като се самозалъгваше, че ако пуши на по големи интервали ще му стигнат за цялата нощ. Никакъв шанс. Ето че беше стигнал до последната, а нощта тепърва започваше. Как щеше да изкара до сутринта изобщо не искаше да мисли. Не сега. Сега трябваше просто да запали и да се опита да се поотпусне малко.
 
Като отчаян опит да запази последните остатъци от достойнство и самоуважение се опита да предаде някаква форма на жалката хартийка. Прокара треперещите пръсти по нея – сякаш милваше жена. Копнежа, толкова силен, го проряза чак в слабините. Това съвсем го сломи и той с въздишка напъха жалкото парче хартия между сухите си устни. Презираше се, но беше безсилен срещу собствената си слабост.
 
Нервно опипа джобовете си, но не откри нищо. Някакъв глас вътре в него се изсмя злорадо, подигравателно, убиващо. Беше изгорил последната клечка след злополучната среща с Невестулката преди половин час, след която изпуши два фаса един след друг, опитвайки се да укроти гнева в гърдите си. Не бе сигурен, кое го беше ядосало повече – очевидно нарочното подигравателно подмятане на Невестулката или собствената му слабост да направи нещо в отговор.
 
За последен път опита в джобовете, като този път проверяваше внимателно и най дълбоките ъгълчета – може би някоя клечка случайно се бе втъкнала по шевовете… Нямаше нищо. Май нищо нямаше да му бъде спестено тази нощ. Е, и? Нима имаше на къде по надолу да пропада? Проклет живот!
 
Нямаше друг начин. Отблъсна се от стената и се отправи към металния кош на отсрещната стена на улицата, в който горяха предимно конски фъшкии и няколко парчета дърво в отчаян опит да осветят широката улица. Миризмата не беше от най-приятните, но му трябваше огън. Наведе се и поднесе единия край на цигарата над задушливите пламъци. Добре поне, че се запали от първия път. Отдръпна се назад с просълзени очи от парливата, задушаваща миризма и дълбоко вдъхна лютивия дим. Задържа го в дробовете си  и после бавно и продължително го изпусна. Може би не всичко беше загубено….
 
Точно в този момент откъм  “Цветна” се  чуха тихи стъпки и Карим бързо извърна поглед натам. Откъм ъгъла се зададе неясен силует, който бързо се заприближава. Не можеше да сбърка тези стъпки. Дори и в състоянието, в което се намираше.
 
Побърза да изгаси цигарата в стената и се опита да пъхне фаса обратно в джоба си, но понеже пръстите му трепереха прекалено силно, я изпусна и тя падна на земята до крака му. Малко му оставаше да посегне да я повдигне. Почти го беше направил, когато иззад сянката на съседната сграда изплува силуета на Зина.
 
- Карим, ти ли си? – познатия глас се заби като острие в гърдите  му – жадувано, нежно острие.
 
- Здравей, Зина. Какво правиш толкова далеч от квартала? – усмивката му не беше от най-убедителните, но беше най-доброто, на което бе способен в момента.
 
- Идвам за малко, че работа ме чака. Я виж кое време стана, а аз още не съм излязла на улицата. Даман направо ще ме убие. – Даман получаваше 70% от заработеното от момичетата на територията между Пентаграма и Крайречна. - Да знаеш къде е Невестулката?
 
Карим почувства второто острие далеч по-болезнено в гърдите си. Пак Невестулката….! Така и не разбра защо излъга, но лъжата някак естествено излезе от устата му.
 
- Не, за какво ти е?
 
Тя го изгледа изпод вежди – явно все пак не бе успял да скрие яда в гласа си.
 
- Престани да се цупиш като малко дете. Важно е. Трябва да говоря с него.
 
- Съжалявам, просто… вечерта не е особено…
 
- Аха, - прекъсна то тя, явно нетърпелива да слуша мрънканията му. А колко беше красива…. Дъхът ти да спре. Карим усещаше ударите на сърцето си високо, високо в гърлото, забързани, задъхани побеснели. Преглътна и се опита с по спокоен тон:
 
- Аз не мога ли да ти помогна?
 
Зина заби поглед в лицето му. Имаше чувството, че погледът и проникна право в мислите му и ги прочете всичките. За миг се почувства абсурдно гол. Това момиче беше жив демон. Най-красивият демон, който някога бе виждал. Тези нейни черни коси и този див огън в очите, тези нейни страстни бедра и високи гърди….
 
- Карим, веднага престани!… - думите и го зашлевиха като шамар. Усети, че я бе разсъбличал с поглед. Желанието бе по силно от него. Това момиче го подлудяваше. И той знаеше, че тя го знае – а това можеше да унищожи и най-силният мъж. А Карим не беше такъв.
 
-Зина, толкова си....
 
-Да, да, знам – прекъсна го тя – Всъщност, можеш да ми помогнеш и ти. Трябва ми пазач за тази нощ. Ще можеш ли....? – въпросът увисна в тишината между тях недоизказан – означаваше не дали имаш желание, а в състояние ли си.
 
Карим не можа да повярва на ушите си. Разбира се, че искаше и щеше да и бъде пазач независимо какво щеше да му струва това.
 
-С най-голямо удоволствие Зина. – отвърна той, а сърцето му сякаш щеше да се пръсне от вълнение. – Разбира се, че ще мога.
 
Тя го погледна, в погледа и се четеше недоверие и... още нещо, което Карим така и не успя да разгадае за кратките секунди, в които огънят освети нежните и черти. Някакъв неразбираем първичен страх сряза гърдите му.
 
-Сигурна ли си, че това е всичко?
 
-Разбира се, че това е всичко – краткият миг на слабост беше дошъл и отминал, Зина отново бе огненото гордо, опърничаво момиче, което така добре познаваше. Обърна се рязко и закрачи с бързи стъпки в посока към Пентаграма, без да се обръща назад, сигурна, че Карим ще я последва.
 
Да му се не види!
 
За миг през главата му мина абсурдната мисъл да се наведе и да си вземе недопушения фас, но знаеше, че Зина не одобрява ангелската трева, а и със  сигурност щеше да го забележи. Не, тази нощ нямаше да има повече фасове. Тази нощ щеше да е със Зина. Какво повече би могъл да иска? Може би да я нямаше тази неясна тревога, която незнайно как се загнезди в стомаха му.
 
-Ей, чакай малко, накъде хукна така? – извика той и се спусна след дребничката хетера.
 
-И без това изгубих достатъчно много време да търся Невестулката, нямам намерение и с тебе да се туткам цялата нощ. И без това изпуснах доста клиенти тази нощ – а знаеш, че никак  не е приятно да даваш обяснения на Даман.
 
Знаеше и още как. Даман не беше от хората, които обичаха обясненията, те му се струваха загуба на време, а при него с пълна сила важеше правилото, че времето е пари. А да не му донесеш парите, които е очаквал да му донесеш и после да му загубиш времето обяснявайки му защо – не беше.... здравословно.
 
Карим следваше Зина в тълпата като се движеше на няколко крачки зад нея. Наоколо нощта бе в разгара си. В тълпата се мяркаха познати физиономии и Карим им махваше докато минаваше покрай тях, но не спираше за да не изгуби Зина от поглед. Наоколо всичко изглеждаше като пъстър кошмар от онези, в които постоянно пропадаш надолу, а после внезапно се оказваш  под вода и започваш да се давиш.
 
Карим направи няколко по-бързи крачки, за да настигне Зина и лекичко я потупа по рамото.
 
-Къде отиваме?
 
-Първо ще мина покрай Дениз за да я видя и  после ще се преоблека, че стана студено. – отвърна тя, а после изведнъж рязко спря, при което Карим едва не се блъсна в нея. – Я, си дай ризата.
 
Карим за момент като че се вцепени, после я погледа под вежди и започна да се съблича. Тя се наметна с ризата и сви по един от безименните улички между къщите. В сумрака на места се виждаха уединени двойки – не всички клиенти на момичетата от жълтия нарцис можеха да си позволят да платят и за стая в някоя от безбройните кръчми наоколо. Карим разпозна някои от тях, сигурно и Зина ги беше разпознала, но с нищо не го показа. На няколко метра по надолу по улицата застанали около един от малкото в близката околност на безименната странична уличка кошове-фенери бяха застанали Нелън и Салим – осигуряваха уединение на клиентите и внимаваха за безопасността на момичетата. Карим им махна, но те сам го изгледаха изпод вежди, докато минаваше покрай тях следвайки Зина по петите.
 
След още няколко преки останала сами в мрака. Глъчката на “Розмари” остана зад тях, а заедно с нея и уличното осветление и единствено звездите останаха да им сочат пътя. В тази посока Розмари се спускаше под наклон надолу и се изгубваше в мрака, разклонявайки сев безброй безименни улички, без осветление и  настилка. Сенките и на двамата се плъзгаха безшумно по бедните, измазани с кал стени на порутените къщи в крайния крайречен квартал. Ни една светлинка не се виждаше зад тесните прозорци, край които минаваха – всички бяха тъмни, като черни дупки по лицето на череп.
 
Наоколо се търкаляха всякакви боклуци по земята, включително заспали хора налягали кой където свари, я на завет зад някой ъгъл, я директно проснати на земята – пияници, скитници и дори трупове, които стражата щеше да изхвърли сутринта в реката.
 
Постепенно миризмата на смола и кедрова дървесина, която властваше в горния край на улицата се разтвори  в студения въздух, предавайки се пред вонята, която вятърът навяваше от към Ател.
 
Зина уверено маршируваше напред, а Карим се стараеше да не изостава и да я следва от близо. Това не бяха най-безопасните територии в квартала, всичко можеше да се случи.
 
Крадецът усети, че започва да му става студено. Не беше ял свястна храна от дни насам – само каквото успееше да намери изхвърлено и остатъците, които Била му беше дала малко по-рано същата вечер. Единствено цигарите го държаха, а ето че и тях беше свършил вече и нямаше никакви изгледи отново да се докопа до някой фас в скоро време. Поне със сигурност не и тази нощ.
 
Усещаше стомаха си студен и лепкав. Някъде ниско под гърдите се бе загнездила някаква тъпа постоянна болка, която го караше да се чувства неуверен в действията си. А и ужасната миризма наоколо го удряше право в стомаха и устата му скоро се напълни с горчиви храчки. Не искаше да си го признае, но по всичко личеше, че няма да е от особена полза на красивата хетера тази нощ.
 
След малко съвсем изгуби контрол над себе си и зъбите му затракаха отчетливо в мъртвешката тишина наоколо. Не знаеше дали реакцията беше към студа или към ужасната миризма която идваше откъм Ател, но Зина го чу и се спря.
 
-Какво в името на Дерзалас, ти става тази нощ?! – попита остро тя. Гласът и иззвънтя като рязко извадена от канията кама.
 
-Нищо – излъга той Просто миризмата наоколо и…. – усети, че му се повдига. Не можеше да види очите и в мрака, но знаеше прекрасно с какъв поглед го гледа тя.
 
-Ела тука. – придърпа го Зина и обви ръката му около кръста си. – Сега по-добре и е?
 
Миризмата и веднага изпълни ноздрите му с тежък мускусен аромат и замая главата му още по силно, но така определено беше по-добре.
 
-Много по-добре.
 
-Хайде да вървим, че съвсем окъснях.- каза тя и също го прегърна през кръста. Зина беше с една глава по ниска от него, това обаче не и пречеше да изглежда като сбъдната мечта на всеки нормален мъж. По тялото и нямаше нито един излишен фунт, а формите и бяха с перфектните очертания на амфора: закръглен ханш, тънък кръст, широки  гърди – радост за окото, удоволствие за ръката.
 
Карим се опита да не мисли за това. Беше му по трудно отколкото бе очаквал.
 
-Защо ще ходиш при Дениз? – реши да подхване разговор той за да се поразсее от нахлулите в главата му мисли.
 
-Нещо не е добре и й обещах към полунощ да намина. Силда тази нощ е чак на “Розова” и едва ли ще може да отскочи. – гласът и звучеше загрижено.
 
-Нещо сериозно ли е?
 
-Вдигна температура преди няколко дни и треската я държа цялата нощ в началото а седмицата и сега няма сили да се изправи на крака.
 
-Преди няколко дена? А аз защо нищо не съм чул за това?
 
-Защото изобщо вече не минаваш покрай нас. – в гласа и упрекът беше повече от ясно доловим. – по цял ден се развяваш по улиците и продаваш онези… неща… на малките деца.
 
-Много ли е зле?
 
Мине известно време преди Зина да му отговори.
 
-Не е добре.