Разказ с продължение

Променен

Автор: clover     от 08.06.2004, 21:28           всички глави

Непознатият едва дочака младия разбойник да затвори вратата зад себе си. Това, че му беше дал опасна задача не значеше, че ще остави нещата така. На твърде много бе известно къде е и какво прави. Въпреки желанието Им това да остане в тайна, все по-често се случваше нещата да излязат извън контрол. Те вече не можеха да следят всичко и всички…
 
Непознатият плати сметката и излезе. За нещастие вече не можеше да разчита на защитата на наметалото си, но щеше да се справи и без него. Подобна ценна вещ едва ли щеше да намери отново някога… Зави в една от страничните улички. Трябваше да се върне на мястото на сблъсъка с Пазителя и да тръгне по следите му.
 
Тези създания все още живееха на групи, нещо като войскови части, и се сражаваха за кауза, която тук, на Земята, отдавна бе изгубила своя смисъл. Можеше да има доста полезни вещи и информация, с която да се снабди от тях.
 
Ориентира се безпогрешно. Въздухът все още пазеше аромата на битката, а витаещата опасност предупреждаваше, че тук са се срещнали опасни създания.
 
- Защо трябва да се катеря по покривите, за да говоря с теб? – гласът бе благ и дълбок, но Непознатият се извърна, а острието вече бе в ръцете му. Беше изхвърлил плаща си, но качулката вече бе на главата и скриваше лицето му.
 
- Не е нужно да вадиш оръжие, отдавна не съм това, което някога бях и не мога да ти навредя, дори малко… въпреки, че ми се иска…
 
- Ти си глупак! – отвърна Непознатия и прибра оръжието – Как смееш да се появяваш тук?
 
- Ами аз тук живея… след онази злощастна битка, в която загубихме, аз нямах твоето щастие. Попаднах в плен, бях лишен от всичко и се родих тук… но преди 10-ина години спомените ми започнаха да се връщат. Един по един, всяка битка, всеки миг в Армията…
 
- Не споменавай Армията! Ти беше позор за нея!
 
- Позор? Ти ли ми казваш това?! Ти, който избяга в последния момент, за да се спасиш, и заряза всички ни там, сред телата на другарите ни, да се взираме в залеза и да се молим воините Им да прояват милост…
 
- Имах по-важна цел. Но това не е твоя работа…
 
- Затова ли си тук?
 
- Ти как разбра? – учуди се Непознатия.
 
- Все още имам някои способности – ухили се мъжът срещу него – между другото, тук се казвам Ареми, търговец съм… Когато надушваш страха, лъжата и омразата, е много лесно да търгуваш и да се пазариш…
 
- Какво искаш? Мога да те смачкам само с поглед?
 
- Знам! – отвърна Ареми – Но ако бе дошъл за това, аз пръв щях да разбера. Имам информация за теб…- Непознатият се извърна настрани и попита:
 
- И защо ще ми даваш информация?
 
- Е, заради доброто старо време,… защото бяхме на една и съща страна, пък и защото ми харесва тук и не държа някой ненормалник като теб с повече сили и по-малко задръжки да разруши града и създаваното от мен в продължение на 40 години.
 
- Ооо, разбирам – добрият стар За има свои планове за бъдещето, които съвпадат с Техния… - Непознатият се разсмя.
 
- Никога повече не ме наричай с това име. Вече не се казвам така…
 
- Защо се притесняваш – погледна го другия – Огнено сърце не е лошо име…
 
- Да минем на въпроса, нямам цяла нощ да вися на този покрив, а и има шанс онова лошо момче да се върне с подкрепления.
 
- Трябва да отбележа, че носът ти наистина е уникален. Как го правиш? – попита Непознатият.
 
- Недалеч оттук, в планината на север от града, по стария път към мелницата на Наувинови, има разклонение, което навлиза дъблоко в леса. Дотам проследих преди няколко седмици един Вестоносец. Стори ми се странно Вестоносец да е тук, но носът не ме лъже никога...
 
- Какво ще прави тук Вестоносец, освен ако някой не събира войска?
 
- Това не мога да ти кажа, но се досещам, че ако за някоя задача са пратили теб, за същото някой друг трябва да прати малка армия...
 
- Не се подмазвай! – сряза го Непознатият – Но може би си прав...
 
- Провери го! Знаеш как да ме намериш...
 
- За какво си ми притрябвал ?
 
- Имам сетива, които ти все още не си развил – отвърна Ареми, усмихна се и тръгна по стълбите надолу – а и съм търговец. Тук всичко и всеки си имат цена...
 
Непознатият остана за миг сам на покрива. Бяха се били рамо да рамо със За-ари; после пътищата им се бяха разделили. И двамата бяха предали някаква кауза в полза на по-висша – дали За щеше да го направи отново, дали се бе превърнал наистина в търговецът, за който искаше да мине... Непознатият никога не бе виждал Променени и не ги познаваше, не знаеше как реагират – хора ли са наистина или не съвсем... Но не бе време за мислене – той се обърна и тръгна по следата на Пазителя – вече слаба, но все още смътно различима.