уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Разказ с продължение

Леговището


Автор: clover     от 29.04.2005, 03:05     Добави нова глава По-голям шрифт По-малък шрифт     всички глави


Леговището
 

 
Непознатият се придвижваше бавно и внимателно, опитвайки се да не изгуби беглата диря на Пазителя. Сетивата му възвръщаха силата си постепенно и той виждаше следата като тънка бяла нишка в нощта.
 
Пазителите обикновено обитаваха подземията под храмовете, без значение от религията – те бяха служители на кауза, а не на определен бог или религия. Само че този град беше пълен с храмове – такова разложение не бе имало от времената на Многобожието, но тогава Матриархесата взе неща в ръце и никой не посмя да Им се противопостави. Политеизмът не е хубаво нещо – никога не е бил, няма и да бъде, каза Матриархесата. Размива вярата, а тя трябва да е солидна… Търсенето щеше да е трудно.
 
Около час по-късно Непознатият спря пред една схлупена сграда в покрайнините. Посрещачите още не бяха навън, макар че със сигурност го бяха усетили от края на улицата. Пазителите живееха за това… Отключи катинара още от стълбите - проста механична ключалка – в тези квартали, за да не се превърне в сиропиталище, всеки храм се заключваше по здрач. Отвори врата леко и се шмугна в мрака вътре. Предполагаше, че му готвят засада. Или обитателите на храма, или Пазителите… на пръв поглед всичко беше спокойно. Трябваше да намери входът към подземията. Виждаше леко в мрака. Обиколи неголямото входно помещение с ръка на стената. Не беше тук. Трябваше да влезе и в залата за молитви. Не усети присъствие оттук.
 
Меко отвори иначе скърцащата врата с несмазвани от векове панти. Затвори я зад себе си, за да отреже поне един път за атака. Продължи да обхожда залата с ръка на стената. На четири места усети ниши, но това бяха сакрални места, попили кръвта на безброй животни, може би и на хора. На всеки цикъл на слънцето, мястото за жертвоприношения се променяше. Затова имаше ниши, неизползвани от векове, а имаше и такива, които бяха съвсем пресни – миришеха на страх и смърт.
 
Намери отвор в стената, който бе зазидан поне преди 100 лунни месеца. Подземията бяха забранени още преди векове заради възможността там да се скрият бегълци. Всеки храм имаше, но бяха зазидани и блокирани.
 
Разби стената с крак – и без това вече го бяха надушили. Може би просто не бяха у дома. Очите му бързо се адаптираха към плътния мрак и долови движение в сенките долу. Витите стълби бяха поне 100. Тъмното острие беше в ръката му и той бавно заслиза. Слухът му долови и тих говор. Нещо се движеше долу и, съдейки по аромата, не беше Пазител. Имаше нещо странно – не долови нито ароматът на Пазители, нито този на обитателите на храма.
 
Оказа се в доста широко помещение, осветено оскъдно от бели светлинки, накацали по стените точно под невисокия таван. Миришеше на мухъл, усещаше се влага; меката пръст попиваше дъждовната вода, може би се беше просмукала вода и от реката.
 
Мрачен силует прегради вратата на отсрещната страна. Непознатият усети сила, каквато не бе срещал отдавна; може би още от Воините. Мечът нямаше да му помогне този път. Звярът се стрелна към него. Непознатият скочи встрани и леко се приземи на една от колоните. Беше може би на метър над пода. “Сквернител!” Съществото разби с тежестта си стената зад мястото, където допреди секунда бе стоял. Обърна се и го погледна. Все още можеше да го плени с поглед – силите му не се бяха възвърнали напълно. Но нямаше време за преценяване. Гласовете бяха с него този път бяха още по-ясни.
 
Сквернителят изрева и удари с дългата си клинообразна опашка колоната. Камъни и кал се разхвърчаха в сумрака. Непознатият с мъка падна на крака зад гърба на звяра. Нямаше друг начин! Изправи се и се опита да се преобрази.
 
Не беше лесно. Но се получи. Сквернителят се обърна и, видимо озадачен от трансформацията на Непознатия, спря. Съществото вероятно не бе виждало подобно нещо от времето на Сблъсъка. А бе твърде възможно да е родено много след това...
 
Непознатият се приведе на четири крака и нападна. Сквернителите се славеха като безстрашни войни, склонни да се бият до смърт без да отстъпят и педя. Никаква милост, никаква стратегия - бой до смърт. Малцина бяха побеждавали Сквернител. Непознатият не мислеше, че и сега ще е другояче. Поне можеше да му е равностоен противник.
 
Тъмният меч вече не му трябваше - огромните нокти, с които завършваха крайниците му бяха далеч по-добро оръжие. Повечето неща във Вселената умираха в агония след едно порязване. Но не и Сквернителя. Говореше се (пред Матриархесата подобни разговори бяха абсолютно табу - времената преди режима Им не се коментираха), че когато Първите създали расата на Сквернителите, те сложили в тях частица от себе си. Но тъй като не можели да понасят себеподобните равни, частите на съществото били в постоянна битка, което го направило безмилостно и зло. Замислен като пазител на тайните на Първите, Сквернителят бил верен на своя господар и наследявал част от уменията му. Носеха се слухове, че не един и два Вселенски проблема били разрешени с бой между Сквернителите на засегнатите страни. Печелела онази, чиито звяр убиел другия.
 
За съжаление, ноктите бяха обикновено оръжие срещу този противник. А самият Сквернител разполагаше с огромни лапи, покрити с остри като бръснач шипове, няколко реда смъртоносни зъби и дълга опашка, която използваше за пронизване на враговете си. Закрилян от Думите на Първите, той можеше да бъде победен само от някой от Тях или наследниците им. Не случайно Матриархесата бе избрала него за тази мисия. Но никой не очакваше, че ще се срещне със Сквернител. Врагът трябваше да е изненадан, малоброен и неорганизиран. А се оказа точно обратното.
 
Атаката на Непознатия образува стена от летящи нокти пред Сквернителя. Съществото не се поколеба и отвърна. Двамата летяха в схватка из широкото подземие, разбивайки малкото мебели и част от стените. Няколко пъти Непознатият се добра до Сквернителя и му нанесе жестоки удари - няколко режещи и един пробождащ. Опонентът му не се забави дори миг. Но силите му бавно отслабваха.
 
Но трансформацията на Непознатия започна да отшумява. Не беше силен, скоро щеше да възвърне и човешката форма, в която пътуваше. А това щеше да го погуби. И въпреки ефекта, който щеше да има това върху цялото му пътуване, той реши да призове Гласовете. Знаеше, че ще подейства на всички зли твари в радиус от десет дни път като факла в мрачна нощ на ятата мушици край реката, но нямаше друг изход. Изрита Сквернителя в полет, съществото се просна на десетина стъпки от него, но веднага скочи и се приготви за атака.
 
Непознатият се концентрира, затвори очи и заговори тихо.
 
Реч на този език не бе звучала в този забравен свят от векове. Въздухът наоколо завибрира леко, в подземието задухаха невидими и неосезаеми ветрове на времето. Сквернителят потръпна, но скочи напред. Гласът на Непознатия се повиши до разбираем говор. Но никой на тази земя не можеше да разбере думите му. Опонентът му полетя с разтворена паст към него. Наоколо всичко утихна - капещата недалеч вода, ревът на Сквернителя, тихото проскърцване на камъните под краката му... Звярът изненадан увисна на педя от лицето му и изръмжа. Последният отвори очи. Видът му не позволяваше да се усмихне, но ако можеше, щеше да го направи. Ноктите му се стрелнаха напред със силата на Гласовете и буквално разполовиха увисналото безпомощно във въздуха същество. После двамата се свлякоха на пода с тази разлика, че Непознатият бе отново в човешката си форма, покрит с кръв, порезни рани и охлузвания, а звярът се бе срещнал с дедите си в онова ужасно място, където екзекуторът му бе имал неудоволствието да надникне веднъж и се закле, че повече няма да го прави. Вече можеше да се усмихне.

« Глава 10  |  всички глави  |  Глава 12 »