NOWHERE - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!

Иван Николов - "Луди" - Разказ

Гледаше тавана, бял, целият в пукнатини и покрит с многобройни паяжини. Леглото представляваше просто пружина, а отгоре дюшек, мръсен и непран от време дълго и вече забравено. Стаята и тя бяла и съпричастна на мърсотията на тавана. Наоколо имаше и други така наречени легла и върху тях подобия на хора с измъчен вид. Леглата бяха четири заедно с неговото, той съзиращ с невиждащи очи тавана, в ляво му човек въртящ се и опитващ се да привлече съня, по надолу беше мъж с безумен, но и смекчен от медикаментите поглед, който изучаваше мръсният под и на последното легло беше млад мъж той седеше, и нервно оглеждаше своите съседи, и помещението в което се намираше, и през време започваше да пищи. Това беше картинката и мястото в което бе принуден през последните многобройни дни да живеее или по точно да имитира че го прави. Младият мъж отново започна със своите крясъци да оглася стаята, а вероятно и останалите наредени една до друга в строга конфигурация която продължаваше и на другите етажи, втори, трети и четвърти.
Времето на вън беше хубаво и слънцето жизнено печеше, вън какво страно описание придоби тази дума, вън това беше мечтата, там навън беше свободата. Целта макар и да ограничава свободата дава насока на желанието и посока на всички безцелни мисли, които се пораждат и повечето загиват в тази задуха от отчаяние, болка и изоставеност.
Той стана беше облечен в някаква пижама протрита от всякъде и кърпена многократно, тя беше единственото му притежание тук в това място зобравено от Бога. Дотътри нозе до истеричният младок и му лепна звучен шамар. Това стресна Истерика, тук никой не носеше истинското си име това даденото му от обществото в лицето на неговите родители, всеки приемаше името си от другите и носеше докрая на престоя тук или на живота си, по вероятно беше второто защото често двете неща се припокриваха. Това стресна Истерика и той млъкна като изгледа учудено дарилият го с този шамар. Той не знаеше неговото име както не знаеше имената и на останалите двама. Истерика беше докаран днес и всъщност не знаеше, и своето име, а само това външното за пред останалият неразбиращ го свят.
- Какво по дяволите…
Още един шамар.
- беше това.
Той се обърна и тръгна. Стигна до леглото на Поспаланкото и го побутна.
- Няма нужда да се правиш. Нали знаеш, че усещаме когато не спиш.
- А. Не бе, преди малко наистина бях задрямал.
- Както кажеш.
Поспаланкото не приемеше мястото къдете се намираше, не приемаше и причините поради които го бяха пратили тук. За него животът беше изгубил смисъл, той беше човек загубил своята надежда и живеещ в очакването на смъртта беше на около петдесет и седем години и почти целият ден прекарваше в сън или в опити за такъв. Когато дори за миг погледнеше стаята в която се намираше го обземаше отчаяние и той отново затваряше очи в опити да върне забравени красиви спомени или да заспи и сънува свободата.
Надолу се намираше Безумеца и добавяйки името на Философа ще сме изредили всичките на хората от тази стая. Те рядко говореха помежду си, бяха им докарали и оставили на масата един шах, дама и разни други занимателни игри. На които те много рядко обръщаха внимание. От време на време шах играеха Безумеца и Философа. На първият етаж където се намираха те, беше отделението за тихи луди тук им даваха по малко лекарства и често ги оставяха да се разхождат из градините.
Бяха хора изолирани от другите и оставени на забвението да ги обгърне и така да изтлее и последната искрица живот и радост. Очите им да потъмнеят и в тях да се вижда само болката и безжиненоста която да присъства поради загубата на всякаква надежда. Философа въпреки, че беше от най-дълго време тук все още къташе някъде дълбоко в себе си надеждата. Въпреки честото му весело насторение което беше за пред другите и за да ги ободрява въпреки този фалш той криеше в себе си все още пламъка. Три години. Помисли си - цели три години. Сълзи се стекоха по страните му, побърза да се обърне и покри главата си с одеалото. Плачеше тихо и неутешимо.