NOWHERE - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!

Иван Николов - "Приказка за царят и кучето" - Разказ

Някъде, някъде там където започват всички приказки.

1.
Градът бе Тарнут, а денят едва бе започнал, но в двореца вече цареше ужасна бъркотия. Говор, лутаща се прислуга и приглушен заговорнически шепот в ъгъла. Светлият и претрупан с картини и мебели коридор ни отвежда към покоите на царя. От там излиза прислужник и леко, леко затваря вратата. Обръща се и тръгва, а устните му почти неподвижно се движат и мърморят.
- Луд човек. Царят съвсем е оглупял та да ни хвърли в тази безмислена война.
Дочуват се и други звуци, по скоро викане откъм царските покои.
- Не няма да се предам, няма да оставя царството си на този наперен никаквец.
Нека надникнем. В дъното се намира огромно легло от балдахин, от което току що е изскочил Ахрем, а нелепо надиплената върху му, бяла копринена нощница не му пречи да сочи с пръст първият си съветник и да крещи в лицето му :
- Няма, разбираш ли няма да дам царството си на тази издънка на великият ни кралски род. Няма. Няма.
- Но царю, положението е безнадеждно, не можем да защитим града си. Брат ви идва насам с петдесет хилядна армия, а ние всичко на всичко можем да съберем седем хиляди. Защо не се опитате да се помирите с него.
- Да се помиря с тази змия. Абсурд. Заемете се веднага с обучението на децата над дванадесет годишна възраст, а също така и мобилизирайте всички, които могат да държат оръжие дори и сред най-възрастните. Затворете градските порти и започнете подготовка на защитните съоръжения, удвоете нощната охрана и усилете тази на личните ми покои. Ще успеем. Задъхан той отпуска тялото си на кревата. Ще успеем - мълви, но на старческото му лице се чете само умора и горчивина.
- Както кажете ваше величество. След което първият съветник става и изоставя старческото превито от две тяло излизайки в коридора. Само два дни, толкова ни остават ни повече ни по-малко. Разбира се, ако не се направи нещо по въпроса.
През този същият ден едно куче бе започнало да привлича вниманието на жителите на града. То не би могло да привлече вниманието по никакъв начин с външният си вид- неугледно, черно, измършавяло псе. Но пък го правеше с държанието си черен пръхтящ нос, залепен за земята и очи вперени неизменно надолу. То така обикаляше града цял ден и пред нищо не се спираше, не се спираше нито дори пред милостиво метнатите пред него остатъци от храна. Пред нищо, то просто обикаляше града без да спира, забило поглед в земята и с душещ нос, а на сутринта след като не се бе спряло или мигнало през цялата нощ, за него се говореше вече дори и в царският двор, на първо време това правеха прислужниците.

2.
На този втори ден царят легна болен. Казват от притеснение, а може и да бе от дълбоката безнадеждност, която се бе настанила в сърцето му. Дворът напротив вместо притихнал, гъмжеше от разговори и хора, които сега по-смело се показваха на слънце и обсъждаха създалата се ситуация. Все пак вражеските войски пристигаха още утре, а техният лидер лежеше в своето легло и никой не знаеше всъщност какво се е случило. Слуховете носещи се из въздуха бяха достатъчно много, но нека споменем някои от тях:
- царят бил отровен от лекарят си.
- първият съветник бил убил царя и сега разигравал фиаското с болеста, докато градът не паднел в ръцете на доста по-младият престонаследник идващ победоносно към града.
- царят бил направил неуспешен опит да се самоубие и сега търпял последствията от това си безволево действие.

Но нека излезем по улиците и размотаващото се там простолюдие, а то затворено в своят си град и за да избяга от мисълта за предстоящата утрешна битка бе заело съзнанието си с друг един проблем. Проблема за лишеният от каквито и да е желания живот на едно куче и нима едно толкова просто създание би могло да избяга от своите инстинкти, и дори от желанието си за принадлежност към своят животински вид. Втори ден от разглежданият живот на този рядък представител на кучешкият вид започна, както свърши предният с търсене - безспирно, неуморно, всеотдайно и не искащо нищо друго освен да открие своята цел със своят вече изранен от непрестаното пръхтене нос. Странеше от кучетата, странеше от храната, страха, водата, контакта, съня, почивката, милувката изобщо странеше от всичко това което се считаше за основна съставка от живота на немуподобните, а дори и на човешкият род.
Слънцето се бе вече отдало на заслужената си нощна почивка, когато една тъмна сянка се издигна пред нашият животински герой на една от тесните градски ограждащи палата улички. Една от тези улички, които то вече цяла вечер обикаляше. Той погледна кучето, замисли се, а фигурата му се открояваше в този момент, открояваше се като фигурата на някои, който ще промени цялата история. Той гледаше кучето, а то бавно и мързеливо надигна своите очи и отправи уморен поглед към човека застанал пред него. - Аз знам какво търси кучето. Аз знам какво търси кучето - повтори отново и този път се засмя. Започна да се събира тълпа. Скоро високата фигура и фигурата на кучето, което отново бе забило поглед в земята бяха обградени от десетки любопитни хорски лица, които бяха изпълнили всичко наоколо и се бутаха и ръчкаха в желанието си да бъдат по-близо до този човек и да чуят какво ще им каже той. Да чуят краят на историята, да чуят разрешаването на загадката. Скоро пристигна градската стража. Тълпата с нежелание направи път.
- Какво става тук по дяволите. Това бунт ли е? Защо сте се събрали толкова хора?
Отговаряйте?
Едно измършавяло старческо тяло се открои всред тълпата със сочещият си кокалест пръст към високият човек.
- Този човек твърди, че знае тайната на кучето, че знае какво то търси?
- Така ли?! Любопитни пламъчета се забелязаха и в очите на градската стража. И каква е тайната?
- Ще говоря само пред царя...

3.
Лежеше, сврял се под копринените завивки и усилено размишляваше какво ще стане с него. Цялата безнадежност беше надвиснала над него. Завиваше се през глава, гушеше се безутешно в завивиките си и се опитваше да избяга от опасноста. " Нищо не може да се направи, всичко е безмислено, всичко е поза, какво да правя?" Въртеше се и се луташе в своите размишления докато в тях не се и вмъкнаха размишленията относно тази ужасна врява която идваше от коридора. Стана и надникна изад вратата, огромното събрало се множество го стресна, та дори сред тях имаше и някакво куче. Безобразие. Тълпата съзряла го отначалото замлъкна, а после дори с още по-голяма ожесточеност започна да крещи.
- Царят трябва да го приеме... Така пише в пророчеството... В това се крие нашето спасение... Царят трябва да го приеме...
Не след дълго и след като се беше допитал до личната си охрана той затвори вратата, всичката тази врява заради това изпостеляло псе. Пророчество, глупости, но все пак може би това ще вдъхне някаква надежда на народа. А народ без вяра е нищо. Е добре, реши той и започна да се подготвя за срещата с кучето и неговият придружител. Нареди да подготвят голямата зала за тържествена вечеря(може би последната - помисли си), извика танцьорките, акробатите, изпрати покани до всичките видни личности, дори позволи и на част от простолюдието да може да се наслади на този прощален пир. След наистина бързите приготовления, които бяха направени всичко бе готово и след не повече от два часа кучето този наш тайнствен герой стоеше на прага на портата с очи забити в пода. Царят беше се натруфил върху своят наследствен трон, обграден от храна, лична охрана и злато. Всичко бе празнично налице бяха музика, окраса и дори фалшивите усмивки на протежетата, всичко бе както трябва. Музиката замря, очакването започна да пълзи из изпъленият с благовони аромати въздух. Кучето и неговият придружител пристъпваха бавно, но не и плахо. Стигнаха почти до самият трон.
Ахрем заговори.
- Е нагли човече кажи защо е този целият цирк и какво толкова има да ми каже на мен - царят едно бездомно псе? Човекът гледаше царя, странно но го гледаше и кучето. Той се поклони и заговори.
- Царю, може би вече сте дочули за странноста на това куче. Което от два дни не се е спирало в своето търсене и незаинтересованост от заобикалящият го свят. То дори не поглеждаше и нищо, а очите му бяха винаги забити в земята. Ясно бе, че то търси да изпълни своята мисия, а мъдреците в него видяха тайнственото животно, което със своята кръв ще донесе благоденствие на нашият народ.
- Не поглеждало никого, но то в момента ме гледа тъй втренчено все едно мен е търсило цял живот.
- Не царю не е търсило Вас, но пък и не е толкова глупаво за да не разбере, че от Вас зависи неговата съдба и изпълнението на неговата предначертана мисия.
- И коя е тази тъй важна мисия и какво в крайна сметка търси това куче? Отговори ми и повече не ме бави с твоите глупости и евтини номера.
- То търси мястото царю.
- Кое място?
- Мястото където да умре.
- Мястото където да умре ли?!
- Да мястото където да умре, всяко същество има нужда от такова място, място където поне едно друго същество го разбира и го обича. Тук то намери мен и ми се довери, а аз го доведох тук с вярата си, че то е животното от пророчеството.
- Пророчество, място където да умре, глупости, глупости ми говориш прости човече и ми губиш времето, а утре е денят за решителната битка. Веднага напусни двореца и вземи със себе си твоята половинка - смях.
Кучето стоеше вече цялото настръхнало и бе оголило зъбите си ръмжейки.
- Разкарайте този побеснял звяр.
Ръмжейки то се нахвърли върху му и захапа за ръката.
- Стража - извика царя, а всички стояха безучастно.
- Стража - се чу отново неговият отчаян вик, а всички гледаха и си мислеха може би така е по-добре, дали този или другият крал значение няма, само да няма смърт, разруха и глад.
Вече разчитащ само на себе си Ахрем забрави за болката и се оглеждаше като нападнато животно, намери нож забит в една ябълка. Измъка го с лявата си здрава ръка и промуши кучето в гърлото. Хъркащи звуци. Продължи да мушка и накрая с въртеливо движение на ръката си, главата се отдели от тялото на звяра. Той приклекна на омекналите си колене. Погледна всичките зрители на тази ужасна сцена и с бавни тътрещи крачки се отправи към покоите си. Никой не бе готов да му помогне, никой не вярваше... място където да умре, къде е моето място? Със сигурност не тук. Затвори се в стаята полежа на кревата си с разкървавената си ръка и разкъсани дрехи. После стана извика лекаря си, който го превърза взе само ножа си и напусна сам палата, часът бе три през нощта, а войските на Мешиф пристигаха след броени часове. Яхна конят си и напусна града отправяйки се към планините. Може би така е най-добре, брат ми няма да бъде по-лош управник от мен, няма да има и смърт, какъв егоист съм бил за да бъда готов да пожертвам толкова човешки живота заради своята сляпа амбиция. Какво, какво направих през всичките тези години, кой ме разбра, кой ме обикна, на кого помогнах, какво ще оставя след себе си? Бе се отправил към планината решил да погледа още един изгрев и да сложи край на живота си, дано поне изгряващото слънце със своето всекидневно възкръсване го разбере и му даде още един шанс - още един живот.

4.
На другият ден Мешиф влезе свободно в града. Вече в палата той озадачен търсеше брат си. Разбрал за неговото бягство той бе още по заинтересуван от историята която в момента му разказваха хората, история за едно пророчество и за едно куче и как то със своята смърт бе спасило народа на тази страна от кръвопроливната битка и война. Новият млад крал бе посрещнат добре от населението, то все пак си е тълпа и в негово лице видя своят нов лидер. Обикна го силно и така силно може би щеше да го намрази с годините, както предишният. Но затова няма място в тази приказка, а тя върви към своят край, който ни води в планините и няколко часа преди това.

Ахрем бе достигнал планината, много хора я смятаха за свещена. Изморен той подкара конят си към върха на Избраните. Най-накрая пристигна, свлече се от коня. Отправи мътен поглед към ширналото се пред него доскорошно царство. Е братко това вече е твое и дано бъдеш по-добър владетел от мен. Легна на земята чакащ изгрева и прегърнал ножа си.
Пробуди се. Умората и изтеклата му кръв го бяха преборили и той бе заспал. Погледна нагоре и с облекчение видя, че слънцето още не е изгряло, значи имам още време. Огледа се за ножа си от който нямаше и следа. Озърна се и видя на няколко крачки от себе си брат си с ножа му в ръка. Ето как ще свърши всичко помисли си Ахрем печално. Но не брат му остави ножа на земята и пристъпи към него. Прегърнаха се, а по лицето на по-големият брат и до скорошен цар се появиха сълзи, човек който да го обича и разбира ето, че отново откри този човек и се закле никога повече да не го губи. Двама властелини един до друг на самотният гол връх, а зад тях изгряващото вече слънце картина достойна за нашият финал.

И ако все пак тръгнете да търсите този приказен град Тарнут знайте, че сте го открили, ако в центърът му намерите една огромна мраморна статуя на едно черно и измършавяло куче с нос забит в земята.