NOWHERE - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!

Славина - "За болката – погледната от различни ъгли" - Поезия

Болка

Вдишах глътка въздух, пълна със омраза.
Пих вода, изпълнена с лъжи.
Глътнах залък, който ме проряза
право във сърцето и сега боли.

Очи едва отварях, нямах сили.
Отровата във вените течеше,
а приятелите ми до вчера мили
за мен не ги болеше.

Ръце към слънцето протегнах,
дано помилва ме със топъл лъч,
но в този миг поисках да избегна
жарките лъчи, изпълнени със жлъч.

Косите ми докоснаха тревата,
дланите усетиха пръстта.
Почувствах се така вълшебно на Земята,
че забравих в миг смъртта.

Кораб без пристан

Като стар кораб без платно,
тя броди в морската пустиня.
Непрестанно пита се защо,
защо напуска своята родина.

***
Макар да бе на двадесет и две,
тя опита от житейските несгоди.
Бе сирак, без дом и без сърце,
момиче, търсещо изгоди.

Тя мразеше своя свят
в търсене на работа и подкрепа.
Лишена и от божи благодат –
“живееше” върху софийските павета.

Тя бе кораб без пристан,
робиня на своя мрак и огорчение.
Едновременно силна като ураган
и изморена от житейското учение.

Узрялото в сърцето и решение –
да напусне своята родина –
се превърна в корабокрушение,
от което спасение няма да има.

***
Като стар кораб без платно,
тя преброди в морската пустиня.
Непрестанно се чудеше защо,
защо напусна своята родина.

Излъгано сърце

Сърцето ти да бе от камък,
да не можеше да ме гори.
Да не всяваше във мене страст и пламък,
да не ми забиваше стрели.

Стрели, окървавени с моето желание,
със желанието да бъда с теб.
А ти да ми отвръщаш със изгнание,
със сърце, превърнато във лед.

Не знам с какво заслужих
безразличието ти и твоя меч,
които ме накараха да страдам
и оставиха душата ми без лек.

Сълзи се стичат по страните ми,
бавно, както капки дъжд в нощта.
А теб те няма, безразличен си,
забравил клетвата на любовта.

След многото молби измъчих се
да чакам твоето сърце.
С надежда молих се
и протягах две изгарящи ръце.

Ще се опитам аз да те забравя,
да не страдам, да не се виня.
Сама от бездната ще се избавя,
ще се поуча и ще ти простя.

“Защо ли?” – питам се,
аз жертвах своето сърце.
Защо обичах те? Защо изгубих се
в лабиринта на твоето лице?

Лицето, което убеждаваше ме,
че няма друга на този свят.
И гласът, който повтаряше ми,
че сълзите се превръщат в ад.

В ад, от който избавяше ме,
чрез времето, прекарано със теб,
с прегръдките, с които ме обграждаше,
с целувките ти нежни, сладки като мед.

Краят на любовта

Когато спусне се нощта,
когато любовта я няма.
Когато очите ти блестят,
но виждам не честност, а измама.

Когато се събуждам,
без теб, сама на сутринта,
аз няма да заплача,
няма да смятам, че греша.

Ще забравя всички клетви,
всички звезди, които обеща ми.
Не искам нищо друго,
освен и ти да ме забравиш.

Сама в дъжда

Тръгна си тогава,
остави ме сама в дъжда.
Ще помниш усмивката засмяна,
която ти превърна във сълза.

Дъждът вали, не го усещам.
Тръпна в самота на клада.
Обръщам се назад, поглеждам,
не носят спомените ми наслада.

Сега нещастна скитам,
през мъглата, във студа.
Не искам дори да те попитам:
“Къде си? Къде е любовта?”.

От любовта ни свята с рози,
всичко се превърна в черни пози –
кадри от безцветен филм един.
Без реплики, изкуствен,
без чувства изразени мим.

Вали, а в мен сърцето бие,
гори нестихваща тъга.
Тя иска в миг да се разкрие,
както след дъжда – дъга.

А щом слънцето залезе,
и заедно със него любовта,
красивата усмивка ще излезе,
от душата ми, последвана от песента.