NOWHERE - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!

Сиси Емилова - "Да откраднеш музика" - Разказ

Антон Гарабедян се ласкаеше да мисли за себе си като за последния бохем и артист. Често когато четеше някое случайно оставено на масата списание си представяше това заглавие, изписано с големи черни букви в рубриката “сладур на месеца” или “мъж на върха”.
“Шибани женски глупости”, си помисли с досада и захвърли списанието към коша с мръсно пране. И все пак снимката му, черно-бяла и стилна, би изглеждала добре на гланцираната хартия.
Той погледна през прозореца и издърпа цигара от пакета на масата. “Още е прекалено рано”, помисли си, раздразнен от мисълта за стадата от хора които все оше се мъкнеха обратно от плажа. Наля си втора чаша уиски и се загледа в кехлибарените отблясъци на течността върху масата. Черно и златно. Ритъмът на фраза се заигра в ума му но той успя да го прогони. Гарабедян отново стисна между коленете си тарамбуката. За всичко е виновна шибаната кучка Нанси Белахоу, с нейните бляскави сини очи. Той плесна с длан в средата на опъната кожа с надеждата, че ще се скъса. Сочния вибриращ звук се изсмя на неговото безсилие.
Едно време му бяха казали че всеки има ритъм в себе си. Той никога не се беше замислял, никога не беше разбирал, само тактуваше с лявата си ръка докато звуците извираха от него. Тогава не беше щастлив, нито дори задоволен, само изпитваше огромно облекчение. Той се вгледа в странния музикален инструмент в краката си, почти симетричен като пясъчен часовник, изрисуван със странни кафеви символи.Отпусна глава на облегалката и си представи тарамбуката, оставена на сред пущинака, да трепти на вятъра, прведстави си какво е било това място преди да дойдат хотелите и асфалта, преди канализацията и дори преди хората. Стори му се че чу морето и погали тарамбуката с надежда. Гласът й беше глух и износен. Естествено, така нямаше да стане, най вероятно никога повече нямаше да се получи. Източно очарование и ориенталско вдъхновение друг път, ако ще да отидеше и на другия край на света, нямаше да си я върне. Бяха му откраднали музиката и той стоеше изместен назад, вбесен и импотентен. Споменът за Нанси отново го обсеби все е дно прогорен от вътрешната страна на клепачите му. Апартаментът му се стори изпълнен с подигравателните и очи. Отново видя плътните и червени устни да изплюват страховете му, превръщайки ги в реалност. А след като си замина му взе и музиката, изпомачка я с мъниките си груби ръце и я изстреля директно в шибания топ ъф дъ попс. Божичко какво унижение, Нанси поп сензация, а той е потънал в мизерия, да търси вдъхновение.
Трябваше да излезе. Гледката на безмозъчната тълпа, сякаш зомбирана от сребристите светлини на хотелите и накъсаните гласове от клубовете, го успокои и прогони Нанси. Горката малка кучка, какво ли знае тя, ще се порадват на свежата и кръвчица докато не се е наквасила съвсем с водка и кока, а после ще я изплюят в някоя тъмна уличка, цялата покрита с лиги. Гарабедян се изсмя. Да нямаш музика ти позволява да се изсмееш на много неща. Да видиш колко е безпредметно мъчението ти. Той се замисли дали пък така не е по достойно, да замлъкне вместо да се гърчи пред копнежа си по идеалната мелодия и перфектния ритъм. Дали вече ги беше достигнал? Собствения му ехиден смях се разсипа триумфално. Геният сред простолюдието. Унизен, но все така недостижим и ироничен. Млада двойка европейци му хвърлиха презрителни погледи и го задминаха бързо. Да, те не биха разпознали шедьовърът, дори и да го чуеха. На тях не им трябва неговата музика. Те не го разбират, само клатят глава заедно с ритъма му изпаднали в безсловесен транс. Безсловестни растения , които вегетират кротко съществуването си. С тях Гарабедян няма нищо общо, нито с любовта им нито с гнусната им скучна музика.
Той се помъкна по улицата заедно с тълпата и се остави да го отведата в някакъв бар с мръсен, вонящ на бира плот. Всяко място беше по добре от хотелския апртамент и Нанси.
“Ти какво ще искаш, приятелю?”
“Passport, с много лед” почти прошепна Гарабедян, страхувайки се да не срути крехката тишина, която се беше настанила в него.
Гласът на бармана, мек като желе, изля върху му порой от неразбираем източноевропоейски английски докато му подаваше чашата. Гарабедян кимна няколко пъти учтиво и се загледа в отражението на плота. Черно и златно. Като на шибано погребение. Как успя онази мръсница да му отмъкне музиката? Как изобщо успя да се докопа до него?
Внезапно няколко провлачени тона и нечий дрезглав глас го изтръгнаха от лапите на Нанси и мелодията забарабани в него. Стреснат, той се озърна в огледалото и забеляза точно до входа малка сцена с един единствен микрофон, поставен в средата. В първия момент реши, че вещицата отново му се подиграва, но когато се обърна, за да разгледа момичето, въздъхна с облекчение. Този път не е тя, вместо бляскаво синьо, очите на момичето бяха кехлибарени, почти черни, втренчени в него. А после гласът й го заля и тишината завибрира заедно с дивите ноти на песента и. Гсарабедян въздъхна с досада и се обърна отново към бара. Трябва да се признае, момичето имаше талант. Ритъмът на сричките и на непознат език стана нежен и войнствен едновременно и затрептя с желание. Да, голям талант. Най вероятно обречен на пеене по барове и дундуркане на бебета. На разочарование. Барманът проследи погледа му и гласът му отново заля Гарабедян.
“.... да те запозная , приятелю, много добро момиче да знаеш. Детелина се казва, много е талантлива, догодина ше ходи да пее в Швейцария, вече дори е сключила договор със звукозаписна фирма. Ти и ти си от бизнеса нали, то ти личи, приятелю, с тия хубави дрехи, и тя ще иска да се запознаете, пък може да ти излезе късмета, знай ли човек.”
“Да, да. запознай ме”, прекъсна го гарабедян. Нямаше нищо против да оправи талантливата Детелина, която ще ходи да пее в Швейцария. Всъщност дори нямаше търпение. Да, щеше да и разкаже това онова, да и покаже. Идеше му отново да се изсмее. Талантливата Детелина, която ще дундурка бебета.
Още окола час слуша сластните думи на песните й, а когато стисна ръката и вече нямаше търпение да я откара в апартамента си. Но тя, като всяка провинциалистка, се прави на дама от класа, поиска си първо вечеря, а после и питие в лоби бара на хотела.
Говори много, почти без прекъсване, сякаш се страхува от тишината. На Гарабедян, всяка нейна дума му е позната, прилича му на Нанси. Тя е копие на Нанси със странно име.
“О, Антон, колко хубаво че се срещнахме каква случайност само, а, така се радвам, а аз бях толкова нещастна тук, мислех че никога няма да пробия ако пея по барове...” -гласът й заглъхва в кикот, почти като на Нанси. Грабедян е вече на петия Passport и му се струва че свете жени се сливат в една, дори не се замисля как обещава да я представи на продуценти, казва й да забрави Швейцария, да се осланя на него. Казва й, че и той е музикант, не е някой прост импресарио и очите и на двете, едните сини, другите кехлибарено-черни се разширяват от удоволствие и почуда.
Дори и сега, в хотелската стая, Гарабедян не знае коя от двете лежи до него, потънала в щастлива дрямка. По това време, преди, в главата му се появяваше някой чуден и ефирен ритъм, някоя тръпнеща мелодия. Обикновено той ставаше, записваше я, а на сутринта, изпразнен и едновременно щастлив, й се любуваше. Сега сред хаоса на звуците няма скрит ритъм, няма нищо. Отново го изпълва гняв и той грубо разтърсва момичето, почти я събаря от леглото. Тя сънено го поглежда, после погледа й става все по-изплашен, големите й неразбиращи очи все повече се разширяват. Гарабедян започва да се дразни. Тя е като крава, не може да разбере. Той я кара да си събере дрехите, подава й чантата, тика я към вратата. Тя все още не разбира, започва да говори и постепенно говорът и преминава в хленч. Кадифения й глас като по магия е изчезнал. Тя пита кресливо за таланта си, за договор, за Америка, гласът й истерично потрепва. Гарабедян вече е на ръба да се разбеснее заради тази Нанси - Детелина, иска да я накара да замълчи, да успокои и себе си. Погледът му случайно пада върху тарамбуката, тя му се присмива безмълвно. Той замахва и удря през лицето глупавата кучка, шибаната Нанси-Детелина. Хленчът и престава и във въздуха остава да трепти един единствен звук, сочен и вибриращ.
Гарабедян в миг се освободи от треската, която го бе обзела. Постоя безмълвен и се заслуша, а после, когато отново видя момичето, го заведе почти нежно до врата на банята, подаде й кърпичка, за да избърше тънката струйка кръв в ъгълчето на пълните си устни. После, когато и извика асансьора, не обърна внимание на тихите и хлипове, и и се усмихна топло, почти приятелски.
Върна се в спалнята и запали цигара. После обгърна тарамбуката с колене и нежно я потупа. Огромно облекчение го заля като порой. То се предаде на опънатата белезникава кожа и изпълни цялата стая с въздишките си. Гарабедян като че не усещаше това и все още се усмихваше. Музиката се беше завърнала.