NOWHERE - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!

Владимир Стоичков - "Облачни сенки" - Поезия

ХАЙКУ

Край реката сам
седя. Няма надежда-
няма и мъка.

***

Цяла изгоря
ухайната пръчица.
Седя мълчалив.

***

Твойте устни
върху чашата до мен.
Пролетен вятър.

***

Две насекоми
танцуват в забрава край
цъфналия храст.

***

Заесени се.
Хлад обвя брезичката.
Ранна вечер.

***

Спокойно пада
есенният лист в реката.
Заесени се.

***

Как ме стоплиха
цветята на зимата
върху прозореца.

***

Изморения
от бурята лист падна.
Тиха вечер.

***

Мека вечер.
Горичката прошепва
под летния ветрец.

***

Скучен е краят
на тази морна седмица.
Топъл зелен чай.


3.15 AM

Какво да скрия
под булото на съня
дъжд от звезди
тайнствени облаци
бродещи в сумрака
на късите дни
или тънката нишка
на пясъка между
треперещи пръсти
болката на тревата
мъката на детето
колко тайни са скрити
в една нощ
в която няма сълзи
в която няма утре

4.25 AM

Вятърът нахлу в малката стаичка
през пролуките на нощта свежест
блика от клоните на бълнуващия бор
отсреща затворена в бели стонове
сянката на брезата с плахи стъпки
откри сезона на лунните пориви
първа цигулка в луминесцентния танц
и зяпнали въздуха розите
се отдаваха на безделието без цвят
празни от спомени защото е рано
за нечаканото утре когато ще поздравя
облаците за тяхната анонимност
или за липсата им разкриваща повече
тогава игривия плясък на слънцето
ще се разлее по натежалите клепачи
в неразгадаемите багри на деня
криещи тайните на екстаза
когато душа и гледка се сливат
когато не можеш да сбъркаш
ситния дъждец с утринната роса
в зеницата на гълъба
бавно въртейки се в кръг
отдавна знаейки че всичко е ЕДНО

5.53 AM

как така сянката на деня
ме задушава бълвайки пяна
кошмарът на деня е по-поносим
защото знам че сънувам
крясъците на децата обнадеждаващо
правят тишината абсолютна
мегафона на времето определи
не можеш да си по-мъртъв от сега
но какво е това отсъствие
в нощта изчезва величествения купол
вулгарно е да гравираш спомени
когато няма сезони за болката
и горящата къпина е илюзия
без корен и без светлина
почиваща върху платната на шхуна
в океана на детството без срам
без надежда докато сърцето се моли
и никой не си отива но когато се случи
виждам лодка която отива
точно там и никъде другаде
...и никъде другаде

Ти ли си тази...

Ти ли си тази
която беше мълчание
която се криеше
сгушена в мен
и ми показа път
над хоризонта
на всички копнежи
бледо бележещи
слънчевите стъпки
на утрото
по натежалата душа
обещаваща ми мира на
неподвижните неща
която ми даде очите си
пълни с вечност
която не ми прости
за сълзите
за това че избягах
когато ми каза
Обичам те...
Ти ли си тази
която не разбра
че се страхувам
от първите слънчеви лъчи
от омразата на Нещо
което не признава
вечната любов
вечната младост
вечната прегръдка
на влюбените
освен в нощта
на раздялата
когато живота
си отива
когато калта
на битието е отмита
и остава само спомена
на цветята
на нашата полянка
аромата на билка
скрита във вятъра
на нашата Любов...

В мига на лятото

Гледам снимката ти
окъпана в светлината на лятото
Гледам очите ти
криещи тайните
на морските дълбини
и бавно потъвам
стаята започва да изчезва
или може би отплувам
и вече съм някъде другаде
Усещам топлината на тялото ти
Уханието на косите ти
Не те виждам вече
притеглен, стиснал плахо
тънката нишка на любовта ти
в мига на лятото
което събираше всички лета
Любов моя
как се озовахме
толкова далече
от зелената полянка
от непресъхващите извори
на нежността
изгубили пътя
сенки на облаци
бродещи по сянката на земята
А пътя е толкова дълъг
наситен с копнеж и мълчание
Мълвя непрестанно твоето име
с молитва за края на мойто изгнание

3:05 am

напразно светят неоновите багри
в нощната пустота на града
а душата ми е пълна,пълна
с неизречените твои думи
обикнах и намразих пролетта
защото ручея още пее нежни песни
на зелената полянка,защото
гората още тръпне под ласките на вятъра
защото слънцето гали косите на цветята
понякога гледам небето
сред облаците и прахта на дните
и се питам...
мога ли да те поканя на среща там
чакайки те докато си отиде
и последния облак и последния ден
когато тишината е отвъд залеза
а душата отвъд звездите
когато няма да ни зъдържа нищо
и уморени от оковите на времето
ще потърсим опора в мрака
далеч от насилието на светлината
когато си отиде и последната мисъл
и се върнем към началото,към нежността
и ще те поканя на сладкарница
и ще те чакам-там
където небето ще е безпределно
2005 г.