NOWHERE - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!

Деси Василева - "Златото" - Разказ

Потресаващо е когато живота те изправи пред вратата, която никога повече не би искал да отвориш… Стоиш пред нея, гледаш табелката и чувстваш как душата ти те тегли навътре към познатата опустошителна буря, а разумът ти припомня за цялото страдание, което носи бушуващото и студено море … Въпреки всичко, подчинявайки се на първичното усещане се поддаваш с неподозирана страст. Треперещи и хладни пръсти стисват месингова дръжка, сърцето препуска уплашено и въодушевено, заплашвайки да прескочи удар, а разумът се потапя, разтваря в експлозията от ендорфини, която притъпява предстоящата болка …
Блестящо, бавно, мързеливо, разтопено злато … Виждаш го, сетивата са алчни, искат го жадуват го, сънуват го …Точката на насищане не съществува… Защото това е злато, а то разболява…Нервите пищят от ужас във момента в който се докоснат, защото това е злато и то изгаря… Стоиш и гледаш отстрани и няма сила, която да те спре, да спреш да се самонараняваш, защото въпреки всичко е прекрасно … Великолепно, като уханния пролетен дъжд, който облива лицето, за да не личат сълзите. Като зелените вълни на морето преливащи в зеленото на две други очи, само че то е по-солено и сълзата пак не личи … Потайно, тихо, скрито, от кого се скриваш и защо го правиш? Нима се заблуждаваш, че обвивайки сърцето в подаръчна хартия, опитвайки се да заблудиш околните, че то не е подарък, всъщност ставаш невидим? Как ще скриеш светлината която струи от него? Хлъзгавото щастие което се опитваш да хванеш, а то все се изплъзва, като непослушна, но нахална златна рибка, която мами, лъже, че ще изпълни желанието на тялото, душата, но не и на разума, защото разумът е този, който иска да предпази наивната душа от пожара на страстта. Рибката не е за него, той ще я остави без вода… А може би е дори по-добре така ?! Жестоко, но пък безопасно, да удушиш и умъртвиш цвета преди багрите да избухнат, развълнувайки света. Преди лавата от разтопено злато да стане достояние и общо притежание…
Човек е алчен и такъв ще си остане … Откривайки съкровище той ще го зарови отново и през годините регулярно ще се връща за да му се наслаждава, тайно, скрито …Ще отваря все същата врата, за да открадне зрънце от онази светлина, която преди, във времето е огряла няколко откраднати мига. Ще бъде щастлив от това, от своето разтопено злато, което въпреки болката, която ще му причини е само негово.
Не е ли по – добре да останеш на върха? Далеч на безопасно разстояние от златната река? Да посрещаш бурите високомерно ,вятърът да играе с косата от листа, от сребърни листа …Но въпреки това нещо те повлича от върха, без да се усетиш преодоляваш стръмната стена, повличаш камъните, изтръгваш корените на тревата, те последват шеметния бяг без да спират, без да се уморяват, без да се страхуват от настъпващия мрак. Разтопено злато се влива в твърдото сребро, разбива го на части, въпреки желанието да остане цяло, непокътнато и бяло …И за да стане още по- красиво малки, ярки скъпоценности от спомени проблясват в златната река, подскачат непослушно на повърхността и мамят с красотата алчните ръце осмеляващи се да се потопят в забранен свят, и да откраднат част от чуждото. Човек е алчен, не му достига това което притежава …Такава съм и аз.