NOWHERE - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!

Ивайло Цанов - "Слепец без очи" - Поезия

1

Във очите, в походката, в тихата същност.
Даже в нотките звучни на мекия алт.
Във безумно познатата весела външност.
Във зениците, скрили парченца кобалт.
Във косите от лъскава, руса коприна.
В твоя образ отсрещен, безшумен и бял
се преливам. И виждам, че някъде в него
отразявам се малък, разплакан и цял.

2

За всичко онова, с което
си страдала ненужно ти.
За болката, с тъга приета.
За наранените мечти.
За вярата, с която можеш,
все още грешки да платиш.
Душата си пред теб ще сложа
и ще помоля да простиш.

3

Разговаряхме с тебе за много неща.
На кафе и цигари - във три през нощта.
А валеше. Капчукът говореше пак
и мърмореше нещо вечерният мрак.
Бяхме стари и тъжни. Бяхме старци-деца.
И свалили грима си остарели лица,
се разделяха точно във три през нощта
без илюзии и смях. Може би на шега.
Ти си тръгна. Остана след теб само миг.
Недопито кафе и димящ пепелник.
А валеше. Капчукът говореше пак
и мърмореше нещо вечерният мрак.
Може би за тъгата, полепена в нощта.
Може би затова, че валя любовта.

4

Боже, колко е празна
подредената, чиста къщичка.
И стените даже са празни.
Във душите ни - същото.
А животът минава, въздишайки
помежду телевизора и пералнята.
После във нищото скрива се
и оставаме двамата.
Готвим супа от слънчеви спомени
и сълзите на ежедневието.
Пак вечеряме, без да говорим.
Аз и ти и в средата детето.
Пак сме двама, а въздухът няма го.
И сълзите отдавна ги няма.
Пак мълчим в тишината безшумна.
Пак сме двама, а вече ни няма.

5

Пак вали. Шести ден. Вече седмица дъжд.
Нещо мокри в мен. Мокрят твоите сълзи.
Погледни - изведнъж, сякаш вятърът спря,
изпотени стъкла и ръцете ти, скрити във моите.
Не плачи. С мен си ти. Във очите ми - твоите.
И не искам да знам, че си някъде там.
Ти си тук и до мене си. Топлиш ме.
По стъклата сълзи. Колко много звезди.
Сякаш вчера валя, а не помниме.

6

Като река, понесла ме със свойто тяло,
като сълза, докоснала ме със тъга.
Като мъгла, обгърнала душата ми във бяло,
като почти разпадната след дъжд дъга.
Като листа, които капят в есента ми,
като от сън събудено море.
По-нежна и от нежността ми
дойде, целуна ме и ме отне.

7

Две думи, обич и надежда.
Очи, любов и грях.
Две думи, вятър и копнежи.
Роса. Лъчи. Поръсен цветен прах.

8

За всичките неща, които вече са се случили.
И затова, което ме научи.
За нежния копнеж по тихото и бяло.
За цялото събрано в тебе Цяло.
За невъзможното и скрито в нас различие.
Обичам те ! Обичам те ! Обичам те !

9

В ненужните, разхвърляни, напрашени предмети,
се отразява твоето лице.
Камината, която още свети
чертае сянката на двете те ръце.
Луната, спуснала се през комина
поглежда ме със твоите очи
и посивелите, намръщени картини
мълчат тъй, както ти мълчиш.
Побягвам някъде. Краката ми са изранени.
И спирам се в най-тъмната от всички тъмноти,
а там, приседнала и изморена,
разплакана ме чакаш ти.

10

Като стих край дърветата тичахме
и проблясваше в душното лято,
от косите ти, тъжно момиче,
пожълтялата есен на лятото.

Не повярвах във времето спряло
и във синята плът на тревите.
Не повярвах в очите заляли
със искрите си дрехите-дрипи.

Полуделият ден ни прегърна
и целуна ни с топла въздишка,
а в небето летяха безшумно
бели ангели с тихи усмивки.

И поехме по пътя нагоре
цял осеян със тръни и троскот,
сътворен от сълзите на хората
и нозете кървящи на Господ.

11

Ще спрем за малко в някой град.
Забързан в някакви проблеми.
Затворен в своя микросвят.
Повтарящ вечно:"Няма време".

В хотел ще влезнем сив и стар
и зад стените му ще скрием
изгарящия ни пожар
и весели ще се напием.

На сутринта ще си платим
и тихичко ще си отидем.
На някой мост ще постоим
и никой няма да ни види.

И някъде ще има град.
Забързан в някакви проблеми.
Затворен в своя микросвят.
Забравил ни - и теб, и мене.

12

Бяло ми е времето. Около очите.
И блести. Боли ме.
Гледам облаците. Смея се. Тичам.
Плаче ми се. Спаси ме.
Боледувам от болести. И от прозрачност.
И от нещо друго. Още не зная.
Квадратно ми е в душата. И страшно.
И от обратното тичам към края.
Ех, че е весело и невъзможно.
Да се стопиш. Да си невидим.
Подари ми очите си, Господи!
Да се наплача. И да те видя.

13

Болеше ме сърцето. От вчера.
И настроението. Покачваше се надолу.
Гледах облаците полепнали по ръцете ми.
Капчици мъка от спомени.
Искам. Искам да се науча да спирам сърцето си,
някъде помежду болката и щастието.
Да не удря поне няколко седмици,
а може и мъничко по-нататък.
Ще си отхапя тогава от Нищото
едър залък. И ще го сдъвча. За себе си.
Ще го изплюя после върху луната,
за да стане половинката-месец.
И ще си тръгна обратно по стъпките,
дето чертаят пътя до мама.
Бавно ще дишам. Та да ми стигне въздухът.
За да си ида. И да ме няма.

14

Обичам те. Светът се
отразява във очите ти
и целият блести
във бяло и във светлина.
А нежността, събрана
сякаш във косите ти,
докосва ме с мечтана
в сънищата топлина.
Денят притихва усмирен
от търсещи и жадни устни.
Светулки и звезди нощта
на любовта ни подарява.
И ние, влюбени и истински
с душите си творим изкуство,
забравили,
че може да се остарява.

15

Сърцето стихваше в гърдите ми.
В душата гаснеше пожар.
Погребвах есента и птиците.
Ужасно сам. Ужасно стар.
Зад прашното стъкло ми махаше
самотен спомен за жена.
На мърша гарваните грачеха
във дрехите си от пера.
На пръсти влезе през очите ми
любов, облечена във свила.
Целуна ме и си отиде -
на пръсти. Както бе дошла.

16

Отново съм чужд, чужд до болка
и страшен всред свои.
И не могат да свикнат изглежда
със многото мои лица.
Но се вселва в душата ми
старото, тихо спокойствие.
Неизменно спасение от
страхливите, тъжни деца.
И навярно в ковчега, скован
от дъски и зачукан отгоре с пирони
и поел след излишно опяване
пътя вечен на моите стари предци.
Чужд ще бъда на всичките
строги, всевечни закони.
Чужд, всред тихите,
спящи край мен мъртъвци.

17

Снегът вали. Замръзнал мрак.
Във стъпките ни сняг, сняг, сняг.
Ръцете търсят другите ръце.
Очите галят другото лице.
Бездомни птици пърхат във студа.
В душите спира се тъга.
В душите зима. Зимен мрак.
Засипани от сняг, сняг, сняг.

18

Захвана зима. Вятърът дори замръзна.
Снегът хрущи и стене под краката ми.
Една любов обидена си тръгна,
затръшнала след себе си вратата ми.
А с нея тръгна си и част от мен
в студения и бляскав зимен ден.

19

Увисна времето в
безшумна неподвижност
и удуши секундите.
Превърна ги във камъни.
Преплетоха се
болки и обиди
в едно лице
от тъмното измамено.
Повярваха звездите
във изкуството
и се размиха в
пустотата на годините.
Задъхани, обесени
с изкуственост
мълчаха две очи.
Със други две разминати.
Откраднати сълзи
се търколиха в пясъка.
Прощален вик
надраскан върху сметката.
Човешка нечовечност
скрита посред крясъци
и няколко
фалшиви междуметия.
Във тишината светеха
студени разстояния
до сянката.
Нататък бяха камъни.

20

Хиляди истини в пътя измислен
търсят докосване твое.
Зная, че има те. Знаеш, че искам
ти, ти да си моя.
В тихите улици вечер се блъскат
хора, коли и тревога.
Как да повярвам, че ме обичаш.
Чакам те, плача и моля.
Двама със тебе сме всичкото цяло
спомени, грях и надежди.
Прашен е въздухът, в минало бяло
спират се нашите срещи.
Жълти таксита и тъмни площади -
сенки размити във мрака.
Вдигам наздравица с нашата младост -
пия и знаеш, че чакам.
Връщаш се вечер, умора събличаш
и ме поглеждаш с усмивка.
Има ни, плачем и се обичаме -
искам те, искам те, искам!

21

Прашни пътища. Смешни надежди.
Думи разголени. Спомени. Нежност.
Вятърът с болка просъсква в улуците.
Сам си и плюеш по своята скука.
Черни звезди и любов неразбрана.
Прашни предмети и прашни тавани.
Пясък в устата. Пясък в очите.
Падат във черното черни звездите.

22

Бях с някаква мръсница във мрачната й стая
и лепнеха телата ни от сладострастна влага.
На черна страст отдаден измъчвах и ругаех
и гаврих се със нея тъй, както се полага.
Със злоба плюх в лицето й - картина на порока,
и укротил плътта платих и си тръгнах.
От тъмнината скрит презирах се жестоко
и молих се на пръст, на тор да се превърна.
А моята душа във бяс и гняв изхлипа,
захвърли ме и чиста и свободна полетя
към теб, мечтана фейо, чакаща ме тихо
във светлия ти дом - свят храм на любовта.

23

Роден съм от разврат, охулен, жив оплакан
и ничий син кръстосвам ничия земя.
Покрит с любимото си наметало - мрака.
И с бликаща в душата ми отрова на змия.
А от града се носи както всяка вечер
воня на риба, телешко и смрад.
Мръсниците се хилят тротоарно разсъблечени -
ужасен, гнусен и покварен град.
И в царството на моята любима,
на моята единствена жена - нощта,
вървя бездумен и без име,
а в стъпките ми киска се смъртта.

24

Разкъсан от греха с безумието
на улицата днес се сливам
и търся в нищото конец
за кръпките на старата си риза.
Ала реката, воден дух,
тъгата си излива,
издига я във синьото и като
капки дъжд или сълзи тя слиза.
Да ме събуди в моя
тих затвор. Да проговоря.
И да разместя с нежност
вбитите в плътта павета.
Да изиграя отредената
от бога на съдбата роля.
Да се разтворя във
небето. И оттам да светя.

25

О, мой идол, доволен ще заплюя
прекрасното ти слънчево лице.
А после с ругатни ще те охуля
и ще строша добрите ти ръце.
Ще те бода с игли, на клада ще те вържа
и пръв ще я подпаля весел аз.
Ще гледам как във огъня се пържиш
и капят от плътта ти капки мас.
И твоят образ как изгаря бавно
и се оголват стави и гърди
и как зловещо любовта ни
превръща се във дим и във искри.
А после нова клада ще издигна,
щастлив ще се запаля в нея сам.
Избягал от страстта след теб ще литна
и зная мила - ще ме чакаш там.

26

Полудял е от страсти и болести
тоя град, в който никой не диша.
В който въздухът даже се моли
да не бъде убиван излишно.
Уродливите маски на хората
се кривят във безумни гримаси,
а любовните мъки и болките
се лекуват по мръсните маси.
В неподвижните, хъхрещи смъртници
се събират мечтите и разумът
и се хили озъбено слънцето
над фалшиви светци и измамници.

27

Днес е ден, в който трябва
да пием. Да бъдем щастливи.
С подивели очи и подути кореми.
Суета съживила голям карнавал.
Във салона - живот,
в чест на всичките живи,
мъртъвците и
слепите дават ни бал.
Нека тръгнем със
смях. Да не бъдем цинични.
Те са там и
празнуват. Да слезнем при тях.
Пригответе си
маските на безразличието
и зашийте в сърцата
си най-сладкия грях.
Да отчупим по
късче от бялата пита
със сълзите,
с брашното на болките месена.
Да напуснем домът си
помежду звездите.
Те ни чакат.
И пеят ни песен.
Днес е ден, в който трябва
да пием.Да бъдем щастливи!
Да нахраним с горчилката
своя голям карнавал.
Във салона - живот.
В чест на всичките живи
мъртъвците и
слепите дават ни бал.

28

Не е ли най-детинска и невинно нежна
порочната, самозабравената плът.
Щом две вълни могъщи все се срещат -
порокът на страстта с възхода на духът.
Божествения пръст ще видите в децата.
У старците присъства най-често мъдростта.
И изведнъж как бебешко телце в ръцете им се мята
целувано и кърмено. О, похот в старостта.
Аз зная, няма разлика голяма
помежду гения и съвършения глупак.
Но като двата полюса са двамата -
обърнеш ли ги, се отблъскват пак.
Греховнице и вещице, змия и твар нечиста.
О, блуднице, от болка стенеща и влажна от живот.
Обичам те и пия любовта лъчиста
и зная - гений съм или съм идиот.

29

Тихо е.
Някой изял е шума.
В пустите улици
смешно танцуват листата.
Празен и скучен
притихва града.
Град на болката
и самотата.

30

Удавен в клюки и поуки.
Със намеци забити във гърба.
Случайна жертва на махленска скука.
Признат виновен без микроб вина.
Мълча самотен и треперя
от болка, от тъга и студ.
Прострелян от обществени критерии
и заклеймен като опасно луд.
И плача и крещя, защото
във тоя леден, януарски ден,
си нямам никой, просто който,
да ме целуне и поплаче с мен.

31

Тая древна отрова на шега
във душата се влива.
Тя откликва.
Събужда се. Вече е жива.
И разливат се бавно,
на глътки, доброто и злото
и се стапят в дълбоката,
весела плът на окото.
После - нищо. Танцуваш на
старата вещица с шала.
Смучеш сухата гръд на жена
под оплюто от сласт одеяло.
И потъваш в дълбокото дъно,
което леглото предлага,
за да може на пръсти, в съня ти,
душата от теб да избяга.
Да отплува нагоре,
където е чисто и синьо.
Ти събуждаш се празен и сам.
И наливаш във чашата вино.

32

Като празен кошер и
медена пита изсъхнала,
изцедена от чувства
душата ми още крещи.
Побелял от живот.
От разбити надежди задъхан.
Търся късчета смях
всред умрели отдавна мечти.
Дай ми, Господи,
ризата стара на някоя вещица.
Дай ми болката
скрита в очите на слепите.
Накажи ме с греха, който тегне
над цялото болно човечество
и с лъчите горящи
сърцата - сълзи на поетите.
И дано да изкупя
стократно изстрадани грешки.
Като охлюв да влача
товара си все на гърба.
Дай ми, Господи, всичката болка
на цялото болно човечество
и дари ме със кръст и
спокойния мрак на смъртта.

33

Аз съм в Нищото - цяло оградено в стени.
Кратък повей, кристали, празнота и вълни.
Малка пауза, ноти, между звук - тишина.
Низ безкраен с въпроси за живот след смъртта.
За живот във оная непонятна любов,
безопасна, неясна като вихър суров.
За спокойната, тиха самота - пълнота,
неизменна, пълзяща и последна жена.
Скрила с погледи шала на огромния ден.
Съществуваща бяла вътре някъде в мен.