NOWHERE - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!

Илиян Димитров - "Не" - Кибер

Мракът се лепи по зениците.. Не може да си поеме дъх… Нещо се е случило!… Нещо неочаквано!!!., далечно!?!.., болезнено!!…, убиващо!…., смразяващо!….., разкъсващо…., обезсмислящо и… бяло. Нещо красиво, ревящо, помитащо, обезличаващо, заличаващо, пречистващо, пречупващо, затрупващо и… тихо…
Тялото му е някак странно изкълчено, неестествено, прегънато и самотно.
Не може да си поеме дъх!… но това няма значение….
Птиците отново са тук - големите хищни, черни птици с техните мазни, металически, остри пера. Приближават се, забиват клюновете си в очите му, и после се отдръпват отново. И мълчат!...
Тишина.
Миг гробът е на Вечността!
Застанали са пред него в плътна пулсираща, отровна стена, преплетени една в друга, слети една в друга като невъзможно сгънати, причиняващи смърт оригами. С всеки удар на сърцето му една от тях се откъсва, приближава се, забива клюн в очите му и се отдръпва. През това време мястото й в стената зее в пулсиращо-влудяващо розово на прясно одрана кожа.
Тишина и смърт.
Зъби!!!…?
Съзнанието му се опитва да убие собствените си отражения, между които се лута загубено и изпаднало в паника. Вълни от нереалност го заливат и помитат усещанията, заменяйки ги със спомени. И той не чувства, а си спомня ехото на спомена.
Дъжд… и танцуващи в дъжда фигури.
Тишината е Смисълът.
Пропасти от тишина и висящи над тях мостове от мълчание.
Не усеща себе си. Мислите са изчезнали. Останало е само едно изпразнено от съдържание съзнание. Празно, красиво и изпълнено с обещание за смисъл.
И птиците….
Ето ги отново и отново. Искат нещо от него. Какво?!… Аз нямам нищо! Нищо! Само мълчание!.. И едно несбъднало се обещание….
Смъртта чертае името си по дланите му.
Как се казвам?… Не зная… А искам ли да знам?… Не зная и това…
Той е миг. Хаос от преплетени мигове – гробище, пустота, забрава, лед, поле от замръзнали кръстове-мигове, под които лежи забравено времето.
Вечност…
Птиците. Спускат се, забиват клюновете си, откъсват парче от него, и го убиват, по малко, изтриват го, изличават го от съществуване, обезсмислят го, заменят го с пустота, красива пустота, от която ще израсте Вечност.
Празни коридори от синьо в които се лута, бягайки от нещо, което сам не знае какво е. Може би е спомена за Смисъла, но Отровен от тишината, той бяга без да знае защо.
Незнанието е така красиво, а бягството така отчаяно. Има някаква забранена красота в забравата. Опиваща, безчувствена, спасяваща, предлагаща покой, разтуха и безсмислие. Тишината на забравата и вечността на уловените в песъчинките мигове.
Пясъкът създава времето, в любовна игра с гравитацията. Без да го осъзнава – той обича! Обича истински, без да иска нищо в замяна - плъзга се по извитото стъкло, докосва с отчаяние, себеотрицание, умиление, нежност, забрава, опиянение,…
завихря се…,
и създава Времето.
Времето не съществува, съществува единствено любовта на пясъка.
Не помня, не помня!
Искам ли да си спомня?…. Не знам….
И не иска. Бялото го е погълнало, той се е слял с него. Вкаменил се е в миг. Останали са само безкрайните коридори от синьо…
Птиците идват и си отиват и всяка отнася по парче от него. Скоро ще изчезне. Ще остане само сянката му – изкълчена и няма. И няма да има въпроси, само един отговор. Отговорът. Единственият възможен.

"НЕ"