NOWHERE - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!

Здравко Драготинов - "Спомени за черното І" - Поезия

Стар приятел

Със стар приятел се видях
в една военна болница за инвалиди -
аз бях заложил динамит в главата си,
той удушил съвестта си в схватката…

Стояхме и се гледахме, замислено и празно,
почесвахме се и си дялкахме езиците,
накрая за ръце се хванахме
и скочихме надолу
от ръба на цукалото…

Хаотична поема

На една снимка, върху която видях момиче,
което беше символ на всичко това…

1.Като луната са безумни очите ти,
косите ти са разпиляни като слама…
По пътя ти - факли и рози, клавиши…
…и траурна процесия, и ти - начело.

Галоп
под арката на новия живот…
Едно момиче,
застанало на покрива на бял небостъргач
захвърля своята посредственост,
като конфети, или позиви…

Накрая тя се хвърля,
ала вместо смърт, намира макове…

2. Мехури някакви, като очи
се вглеждат тъпо в мен от локвите…

Зебло,чувал и пясък,без ковчег…
Прераждане без секс.
Усещане за път. И ласки.
Нежен стон…
И миг затишие, а после
гърмят тромбоните,
фаготите и флейтите…

И виждам свойто минало,възседнало свиня, -
прокъсано,разголено и младо -
доколко е благонадеждно то?
Подхвърляха му кокали и рози,
и стотинки.

Шкембето му го няма,
но в мозъкът му се заражда друг корем-
досаден, лигав, хлъзгав…

Душата му се превърнала на член!

3. Вървя си през квадратите,подскачайки,
следвам пътя на своя кон.
А хоризонтът ми дали е чист,
или на края на шахматите
ме чака глупав тухлен зид,
или банален царски трон?

4. Дали заради липсата на информация
изпадам пак на кръстопът
и вместо да разчитам на съдбата знаците
подлагам под главата си съня?
Е, добре!

Облечен във черно
със томче на Сартър под мишница
тръгвам…
Ще гледам кози.

Ще живея естествено
без сцена и без пари.
Със смокини и библия,
може би със жена…

Кой ли пък ще ме вземе,
с тези миришещи мои лайна?
Но нима вашите не вонят?!

Жалко!
Тогава няма за какво да говорим.
Плюя на религията.
Интересува ме изтока.
Полюсите…
Магнитите…

5.Закъде съм тръгнал?
Кой ли ме слуша?
За какво пиша и защо пуша?

Та това е безсилие -
аз пиша това,
което не мога да изкрещя…

Иначе си говоря със тоя със оня
за дъжда,за секса,за цигарите,спина,
за последния филм в лятното кино…
Е, тогава?

Какво ми остава?

Смърт,
или цветя и забрава…
Баста!

Думите не решават нищо.
Приятелите остават винаги верни.
Момичетата - винаги не!
Аз няма да променя света.
Е?

Остава ми примирението
и бавния коридор,
по който вървя,
докато изляза на открито, -
там,
пред дулата на пушките.
Те ще убият душата ми,
след това и мене…

Ала последната ми дума
ще бъде хубава,
като усмивка и танц върху жарава.
Накрая
преди да излетят
безкраки бели гълъби
от дупките в гърдите ми,
ще кажа само:

- Обичам ви!

Паметник

Направиха ми паметник приживе.
А после,
се надигнах от гроба
и го видях да ми намига,
до мене легнал -
на поляната… Той правеше любов
с момичето,
което аз обичах.

Голото море

"Виж морето- голо е!"
Един приятел

Скрито в тъмната бездна
на своята монализовска усмивка
морето отново е голо и зимно.
Над пустите пясъци още плющи
самотния черен парцал -
тъжен спомен от лятото!

Крайбрежните църкви са тъмни
и вярата е угаснала.
Кръчмите също са тъмни…

Сенки на щурци тичат
по созополските калдъръми,
а аз непрекъснато обикалям плажа
и се мъча да върна обратно
пясъчния часовник на спомените.
Колко време мина, Пясъчен часовнико оттогава?

Мирише на зима,
мирише на гнило,-
аз само гледам морето…

Есенна импресия

Вятърът шепне тайнствени думи,
свил шепи от жълти листа пред устата си
Луната се цъкли смълчано
със своето златно око.

Дърветата са тъжни старци,
приседнали покрай притихналия път.

И никой от тях и представа си няма -
кой ще пристигне,
кой ще замине
и кой ще остане
в тази есенна нощ…

Пловдив

Един много стар град.
Две тъй стари думи.
Стари гълъби, стари познати…
Подковани улици, шепнещи шахти…
Мирише на любов
и на есен мирише.

Останки,къщи край пътя,
автостоп
и един много стар град
и две тъй стари думи…
Обичам те!

Тъжна гемия,

смокинов шепот,
забравена лула на масата,
изгаснала…

Парцалива моряшка фанелка
и пристанът в Созопол…

В аквариума

копнежа на рибите за свобода
води
до самоубийство.

Дори нощем

в сянката на совата,
гледам с изгорели от скука oчи
небето
и търся падаща звезда,
за да си пожелая
теб…

Всичко е много по-просто

Лепилени вечери,мрачни беседки,
сбъднати мигове…
Момичешка сълза за мен…

И прашен грамофон,
замлъкнал,мислещ…

Разтворена книга, свещник,
посипани с черешов цвят…

Товарни влакове - черни,
решителни,жизнено-жилави…

Морски пясък между страниците
и песни,изтананикани на ум
в мига, когато получаваме оргазъм…

Дълги шалове,
стари къщи
Созопол, Пловдив…

Много гълъби
и перата им като сняг…

Всичко е много по-просто,
ала не виждам себе си там…

Краката на дъжда са капките

и с тях
той джапа в свойте локви.

Картина

Картина,
а в нея-врата!

Отвория, влез, потърси ме!

И Луис Карол ще остане от вън.

А ние с теб - мокри,
защото вътре вали,
ще тичаме и ще се хлъзгаме
по плисналата шума в есента…

Ще се заключим,
Ще се любим!

Картина!

Не влизайте, моля!

Умора

Изплувала умора
като дънер гнило се поклаща
над oчното ми дъно…

Червена,мълчалива,блатна -
венозна и безумно капилярна…
Изплувала умора ще се спре
в каналната решетка на нощта…

Баща ти гледа празните ти дрехи.

и шах играе с прокиснала тава.

Приятелите ти, развели гриви -
препускат след неонови лъжи…

Момичето ти със червило пише
по празното легло
и плаче, после псува…

А майка ти повива в пелени
отдавнашните си представи
за времето преди да станеш мъж…

Вечерно стихотворение

Обесвайки куклите на утрешните проблеми
си търся малко свободно време.

Какво е щастието, се питам
и пиянството - какво е?

Питам се

а после пак заспивам
и сънувам как съм щастлив и пиян,
а на сутринта се питам пак същото
и не мога да си отговоря…

Нощно стихотворение

Нощта не ме разочарова.

Тя е ателие на приятел -
хаотична и женствена…

А в нейната утроба
щурците и светулките
прихващат внезапно фенерите и цигулките
и пълнят чашите,
а после,
когато настъпи утрото,
се чувствам толкова глупаво…

Бяло стихотворение

Винаги се натъжавам,
когато се сетя за бялото.

Бели са и конете,
и нощите в Русия,
и ездачите…

Бели са и осовите линии,
последователно и кротко
водещи към хоризонта…

Казват,че белите коси по слепоочията
са признак на мъдрост…
Върховете на планината,
морската пяна,
смъртта на приятел…

Бели са и прашните кокали
в стенописаните коридори на моето минало…

Всъщност бялото най-много напомня на черното.

Попътно стихотворение

В зелената oчакваща усмивка
на моето куче
аз виждам отражението на пътя
и шипковия здрач…

Пътувам си свободен.
Косата ми е ветропоказател,
косата ми за блус ридае.

Пътуваме си с мойто куче
към черното море и душим
въздуха с огромни ноздри
и с oчи лилави
и с облаци и дъжд се храним…
Пътувам си, но само мислено.

Понякога се връщам в пясъка
отзад-напред,
гадаейки, коя ли грешка
мога да поправя,-
коя ли стъпка пълна е с вода…

Накрая сядам върху стълбите вмирисани
на нощна прозаична кръчма
и се замислям вяло…

…и много пеперуди от хартия
долитат мълчаливо,
пърхайки с криле,
а после хванати със зъби и езици
танцуваме до съмване и видно е,
че не е толкова сложно за разбиране
това оранжево море…

Разбрахме му движението и поговорихме
със чайките и стридите
и други зверове.

Разбрахме се и с пеперудите и тръгнахме
на пръсти и на нокти
по жиците
на телеграфните ръце от порцелан…

Коси солени, съскащ дъжд…

Зелени водораслови oчи…
А ние тръгваме, -
със ветропоказатели в ръцете
и кучета с усмивки,
предъвкващи поредния проблем…

И облачно е някак,тежко,
но пътя ще е винаги пред нас…

Проблеми

Седя на топло
и гледам как гладния вятър
захапва вкочанения олук.

От него се поръсват птици,
подобно липов цвят…

А някъде по бръчките в лицето ми
се мярва сянката
на днешните проблеми…

Сутрешно стихотворение

Мрежата на утринните клони
потъва във oчите ми
и птиците се спускат, като пясък
в дъната на моите зеници…

Събуждане.

Слънцето наднича,
после пак се скрива -
хванало се е за ръба на морето…

Виждам стъпки на птици
по брега
и чертая кръг около себе си,
а после
призовавам утрото…

Паля огън,плувам
-най-накрая тръгвам…

Отивам да изброя,
колко мравки ще пресекат
магистралата днес…

Дъждовно стихотворение

По паважа се гонят струйчици дъжд
по сандали и боси…

Листата са кораби
с жълти платна…

Пеперудите подсмърчат виновно,
изстинали във пъстрите си нощници…

Под мокрия ръб на oчакващ чадър
два гълъба се целуват унесено…
В градината на баба ми една забравена цигулка
суетно се оглежда - гола
и се подсмихва тъжно
на своя сив калъф…

Някъде по вечерното шосе,
аз жонглирам със чите си,
докато цопнат във далечното море
завинаги.

Мъката

Мъката е глъткатана жадния,
пожълтяла снимка за старостта…

Тя е болница и гробища, и гара,
в която коловозите за два

Жълти и червени дюни
и откровен палач - без кашишон.
Чифт устни, увиснали като ръка
подадена от неочакван храст…

Мъката е смърт и кръв, и знаме,
хвърчило без усмивка
и с избодени oчи.
…И нощен кабинет по анатомия
в гимназията на нашия пуберитет…

И най-накрая мъката е
кратичка мелодия,
изсвирена с уста и дамски токчета…