Nowhere - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!
Калина Върбанова - "Музика в дъжда (делириум)" - Разказ

Дъждът шумолеше по плочките като джаз, който се излива от небето. Тя сви огромния черен чадър и бутна стъклената врата на силно осветеното кафене. Седна в едно свободно сепаре и си поръча горещо кафе. Времето се нижеше като пара и разказваше уморено със странния звук на грамофона в ъгъла. Разказваше и за онова, което можеше да се случи, но никога не ставаше. Навън пороят помиташе изгнилите листа. "Дъждоли - шепти - вали - ли?"
"Рестото Ви, госпожице." Тя допи  кафето, загърна се в шлифера си и  излезе. Дъждът пееше своята странна отвъдна музика. Присветнаха фарове. В големите им жълти кръгове капките ставаха реални, ослепително блестящи нишки от вода. Тя се качи в таксито и опря чело в запотения прозорец. Навън светваха и угасваха, изчезваха и оставаха назад светулките на нощния град. Шофьорът спря пред хотела. Тя му плати и затръшна вратата след себе си. Не можеше да се качи в празната студена стая, където я очакваше негостоприемен мрак и мирис на мухъл. Разпери чадъра си и продължи по мокрия тротоар, до глезените във вода и смачкани изгнили листа. Просто вървеше наникъде, нямаше нищо, не искаше нищо от никого. Не обичаше никого, никого не мразеше, беше нищо и на нищо не се надяваше. Нямаше 20 години, а беше безпътна и безверна. Само мигове я деляха от самоволната и смърт. И все пак не се решаваше да скочи в бездната. Защото имаше мечтата, имаше съня, в нея гореше едно непогасено желание - неистов копнеж по неосъзнатото. То беше като орхидея, като екзотично и прекрасно цвете, чиито багри и форми не могат да бъдат описани, а само възприети. То беше като нежна меланхолна музика, като красива елегантна рокля , като шал от черна дантела, като пухче за пудра, като изкуствено цвете на шията. Желанието я водеше нанякъде - незнайно накъде. Може би в страната на онова, което никога не се случваше.
Дъждът продължаваше да танцува , блъскаше я , настъпваше я, прегръщаше я и я водеше елегантно в стъпките си. Тя се замисли за миг - после се затича към хотела.
Отвори вратата със замах, втурна се в стаята като опиянена. Поривът я тласкаше към действие. Разтвори още недокосвания куфар . трескаво нахвърля рокли по леглото, извади кутията с гримовете, за малко не разпиля по земята бижутата си. След топла баня и два часа усилен труд над себе си тя стоеше пред огледалото и се усмихваше.
Късата и черна коса беше прибрана зад ушите. Кадифена лента, украсена с изкуствено цвете- фантазна феерия от багри, пера и листенца обхващаше главата и. устните и се усмихваха в кармин, чудовищно ярък и същевременно загадъчно потъмнен. От бялото и лице искряха две невъзможно сини очи. Шията и едва носеше плетениците гердани от перлени топчета и блестящи мъниста. Роклята и беше невероятна - цветът и наподобяваше косите на индианка - преливащо синьо- черно като нощ, която е все още вечер. "Гарваново крило" - алюзията за птиче се поддържаше и от малките перца, които закриваха роклята ниската талия до коленете. Отдолу се подаваше черна дантела и фуста от газ. Тънките презрамки разкриваха изяществото на раменете и грацията на шията и. Тя наметна черен шал от плетена дантела и се завъртя за последно пред огледалото, сияеща, блестяща.  Запъти се към вратата, но се върна да вземе чантичката си. Кокетно я отвори, да провери дали всичко е на място и изведнъж се сепна. После с дяволита усмивка разтършува куфара си и извади едно дълго нефритено цигаре. Сложи го в чантичката и кокетно заситни към вратата.
Шофьорът на таксито, изумен, излезе да и отвори вратата. Дъждът беше спрял и някаква топла свежест лъхаше от мокрите нощни улици. Тази вечер и се танцуваше, летеше и се като волна музика, като песен, отлетяла в безкрая. Дансингът беше препълнен. Заглушената светлина блестеше от огънчетата на цигарите. Тя влезе и седна на бара. Поръча си питие. После се обърна и затърси огънче. Някой щракна запалка. В един миг пламъкът освети младо красиво лице с бляскави очи и искричките в тях се отразиха в мекия и поглед. Тя всмука от цигарето, после изпусна дим. Оркестърът завири нова танцова песен, лека и мелодична. Той я покани. Тя му подаде грациозно ръка, като в другата държеше цигарето. Отметна шала си и го захвърли настрани, като разголи раменете си. После - нищо друго, освен музика и танцуващи фигури. Телата се извиват предизвикателно, обикалят, въртят се, кръжат без да спират. Музиката сменя темпото си - ту е страстна, ту меланхолична, дори плачеща, а после гневна и темпераментна. Тя не чувстваше нищо, дори не усещаше партньора си, който беше доста добър танцьор. Просто живееше в музиката….
Скоро светлините угаснаха. Нощта гузна и с подпухнали очи се намръщваше още повече, преди да бъде прогонена от зората. В мрака една жена вървеше по безлюдните улици, бездомна, безнадеждно сама. Последните капки алкохол в кръвта и се бяха изпарили, и сега - полу-изтрезняла, полу-делириумна тя преплиташе крака надолу по пътя. Червилото и се беше изтрило, пудрата беше опадала, на лицето и жалките остатъци грим стояха като странна уродлива маска. Косата и беше разрошена. В порива да се освободи тя захвърли цветето. Нещо я душеше - веригата от гердани. Перлите се посипаха със сухо шуртене и се затърколиха надолу, към канавката. Роклята и беше подгизнала от пот, смесена с благоуханен парфюм.  Тя криволичеше към хотела, своя временен дом. Влезе през стъклената врата, огряна от електрически канделабри. Навън изгревът си проправяше път сред силуетите на тъмните сгради.
Взе ключа от рецепцията. Качи се в асансьора. Момчето с униформата и пожела ехидно "Лека нощ!". Тя мина по коридора, засуети се докато намери стаята си, после отключи и влезе. Съблече се, пусна горещата вода във ваната и отиде да си вземе бельо от разхвърляния куфар. Докато търсеше, откри шишенцето със сънотворни без които сънят и беше немислим. Дали да бъде сега - какво значение има , кога ще бъде. Тя взе флакона с лекарството и се напъха в банята. Пльосна се във ваната и живя половин час в пяната. После се избърса с хавлията и облече комбинезон с тънки презрамки и дантели. Изми си зъбите и лицето. Почисти остатъците от грима. После взе една чаша и я напълни с вода. Отвори шишенцето с малките хапченца…..
Телефонът нечакан и хриптящ иззвъня. Беше малко преди обяд. Тя с мъки надигна глава и се обади в слушалката. "Кой е?" /можеше ли изобщо да бъде някой?/ "Извинете,мис, не зная името ви. Снощи танцувахме заедно и вие ми дадохте телефона си". "А, вие сте онзи хубав млад господин, който ми достави удоволствие. Извинете ме, взех сънотворно и малко не съм на себе си. Как така се сетихте за мен?" "Искам да ви поканя на обяд. Ще дойдете ли?". "Разбира се. Нямам планове за следващите няколко мига.". "Чакам ви на рецепцията". "Идвам след минута". Тя затвори. Стана, облече се бързо, заключи вратата след себе си и слезе. Той я чакаше с букет цветя, свеж и усмихнат. Галантно я покани в колата си. И я откара нанякъде….
Дъждът не спираше да вали. С разперен огромен чадър и куфар в ръка тя вървеше към гарата. Качи се на влака, в последния вагон. Колелата тракаха по релсите, които се губеха в безкрая. Странно движение - да виждаш останалия зад теб път, криволичещите релси и отражението на собственото си лице в стъклото на последния вагон. Вратата леко се похлопва, не е заключена, а само захваната  с тел. Сега ли да скоча в нищото или има още време? Време за какво - да виждам отново и отново как нещата, които можеха да се случат никога на стават.

Nowhere