Уморен съм, вече не помня от кога не съм спал нормално. Оглеждам се, вече и аз не знам къде ходя, просто вървя, понякога заспивам и продължавам, но всичко вече е навлязло в един такъв ритъм, че вече спирам и да мисля. Превърнал съм се в машина, всичко е инстинкт, скрил съм се нейде дълбоко вътре в себе си и само смехът ми излиза от време на време за да ми докаже, че съм жив и е остнало нещо от онзи предишният аз. А кой беше той, не помня добре. Вече не мога и да помня просто съм тук, светлините размазано ме следват в моят ход и нощта ме смазва със своята тишина. Чувствам се малък, гледам другите нормално сресани с дори доволен вид излезнали, тръганали и знаещи или може би заблуждаващи се относно това кои са. Да, може би, но те поне имат своята илюзия, а аз съм останал без нея и се озъртам диво, озъртам поне да видя нещо познато, нещо за което да се захвана и започна моят разказ. Идеята да напиша всичко това се роди, наистина внезапно и все още се чудя защо го направи. Но нека не пиша за това и губя своето време, а то вече се изчислява във времето което ще ми остане за сън. В момента е 22 46, а утре трябва да стана в 4 32. Значи имам точно 5 часа и 46 минути, ни повече, ни по малко. Мисля си за идеята да напиша всичко това, до голяма степен е повлияно от отчайващата нужда да избягам от монотоноста, страха и от борбата за сън, всичко се измерва в сън. Това ще бъде едно доказателство, че още съм човек и намирам смисъл и в други неща, че мога дори да се  пожертвам, че мога да направя избор и основно че мога...
Бягството не беше лесно, но сега те са навсякъде и непрекъснато усещам техните слухтящи носове, за това и не мога да спя, винаги трябва да съм нащрек и да бързам. Бързам иначе ще ме хванат със своите лепнещи ръце и миришеща на зеле и хапчета зловонна паст...
Тишината ме настъпва по краката, а колите преминават безметежно, винаги съм се чудел къде отиват всичките тези така бързащи коли, сигурно има някое изключително важно място за където бързат. Много ми се иска да видя това място. Замечтан продължавам нататък. Какво ли представлява това място и дали то ще може да побере всичките тези коли, дали няма да остане някоя за която няма да може да се намери местенце и унило ще тръгне бавно по обратният път. Но стига...
Някаква музика звучи, не знам дали звуците идват от моята глава или нейде из околноста, гайди, барабани и отново тишина. Най-прекрасната музика това е тишината, толкова много звуци може да побере в себе си, тя е като бялото, което не е липсата на цвят, а съчетание на всичките цветове взети заедно. Дали и тишината не е същото и дали накрая няма тя да победи и залее целият свят със своята вечна и прекрасна приказна мелодия. Замечтах се. Ах, един свят изпълнен с тишина и светлина, защо пък светлина, светлината е преходна, мракът е вечен. Тишина и мрак, и едно приказно местенце, което да побере не само всички коли, но и всички хора, да побере и мен...
Но кога, кога ще се случи всичко това, не искам да чакам, изведнъж всичко ми се стори много бавно и се улових да мисля колко прекрасно е да стоиш на едно място, а не само да вървиш. Всеки ще стигне до там където е тръгнал и после ще спре, ще почине и скоро ще тръгне отново на някъде другаде. На къде вървят всички, дали и те не отиват в крайна сметка към едно и също място, като колите, не отиват към мястото където ще пристигнат и повече няма да им се налага да тръгват отново. Спрях, това е моето място излегнах се на тротоара. Беше студено...
Всичката тази топлина от деня, тя, тя просто прекалено се раздава и нищо не получава... Тя един ден ще се отдаде изцяло и превърне в студ, смразяващ, леден студ, които ще властва над този свят. Докоснах пръста, от пръст и на пръст. Ухилих се. Сега съм някой друг и този друг знае какво прави. Но има време, нека не бързам и развалям всичко. Наистина неудобно ми е, но всичко е преходно и нищо няма смисъл, краят на нещата и на преходноста идва, но той се явява и началото на моето бленуване. Дали всичко това не е породено от липсата на сън?
Лежа и гледам звездите от известно време, чувал съм, че някои от звездите, които виждаме вече не съществуват, но ги виждаме просто заради прекалено бавната скорост на светлината. Всичко е илюзия, те са там, но наистина ги няма. Истина, няма истина, всичко е игра с истината за да усещаме, че живеем, да си казваме там е истината, тук е истината, да бъдем значими, да се заблуждаваме, че нещо зависи от нас. Кое зависи от нас, може би единствено смъртта ни, единствено тя може да бъде променена от нас и да и се притечем на помощ и да станем ведно с нея в по-кратък срок. Боже, моливът лети по листа, това за срока смятам да го задраскам, но по-късно. Дали и краят вече не е дошъл, но ние както със звездите да не го виждаме, а да виждаме предшествениците му, топлината, действието, цветовете, светлината. Дали...
Тук съм си лежа, малцината минувачи ме заобикалят или се правят, че не ме виждат, дали вече не съм изчезнал, не просто им се иска да бях вече изчезнал. Идеята се оформя в главата ми. Но за да изчезна трябва да направя последни усилия, надигам се сбогом покой и се отправям надолу по улицата. Да тук е морето, но тук е и пясъкът. Ха, колко е смел пясъкът просто тук е, до всемогъщото сега море и му казва, ето ме и ти ще се превърнеш в мен. Аз ще остана, а теб дори няма да те помнят, ще стрия на прах всичко, което притежаваш, а теб ще превърна в пара. Прииска ми се да отида и да го ободря за тази негова смелост, коленичих на пясъка и го погалих. Искам и мен да ме превърнеш в пясък. Така останах галейки го...
Съвзех се след десетина минути, последен допир. А ти бушувай си, бушувай, но ще се превърнеш в част от нас море. В какво се превръщаме всички ние преди да отидем на онова място, което е за колите, но не само, а е и за нас хората. Помня веднъж бях влизал в църква, като малък, когато мама ме водеше още понякога с нея. И там помня красиво беше, видях точно по средата там горе където е таван ли как му се вика, беше нарисувана една бяла птица. Попитах я за нея, но тя започна да ми говори за някаква троица, троица глупости, мисля си това си е чиста двоица това сме ние като умрем, бялата птица това сме ние запътили се към края. Красиво беше. Искам да бъда тази птица...
Никога и не се научих да плувам. Бушувай си море, а аз идвам. Оставям ви тук молив и теб тефтер и ще се видим, когато се превърнем на пясък.

Уф, успях най-накрая пак да се добера до теб. В началото не ми позволяваха, защото се опасяваха, че ще се наръгам с теб моливчо. Представяш ли си да се наръгам с теб... И, и да станем едно, хм... Но, не трудно ще е, тук непрекъснато ме наблюдават дори и в този миг внимателно ме гледа един от надзирателите, но те не знаят, не знаят... Вече всичко съм измислил макар, че с тези хапчета дето ме тъпчат всичко ми е едно така мътно, че трудно съобразявам и само ме кара на сън. То това със съня не е лошо но... Да измислил съм... Говорят че съм патологичен случай с десетки опити за самоубийство и ми се хилят в лицето, като споменават някои от тях. Например първият ми изобщо опит, този с морето, казват ми никой не може да умре така, имаш инстинкти за самосъхранение, не можеш казват просто да нагазиш в морето и да се потопиш очаквайки да се удавиш. Инстинкти мразя ви инстинкти, чухте ли, мразя ви. Кой ни ги е сложил тези инстинкти, само и само да ни пречат да отидем и се превърнем в птици. Измислил съм... Хей пусни ме, чакай да си допиша пусни ме ей..

Казват подобрявал съм се. Не знам, щом те така мислят. Един ден през решетките на стаята ми съзрях, да ви кажа първоначално не можах да повярвам на очите си, та съзрях бялата птица, беше гълъб веднага се почудих кой ли е този късметлия, който вече се отправил към края. Седях и го наблюдавах, оказа се, че е на градинаря, който го намерил със счупено крило под една липа. Опитаха се да ме преметнат и ми говореха глупости, че това била най-обикновена птица, най-обикновена птица представяте ли си?! Но сега, сега вече ми позволяват да го галя и да пиша, казват това много ми помагало, даже тук започнаха на мен да ми викат Белият гълъб, то и с тези бели дрехи. Понякога си мисля, че надзирателите са луди, а не ние. Та галя си белият гълъб и го моля да ме изчака, та да отлетим заедно. Само да намеря начин и ще отлетим двамата един до друг, говоря му, а той само гъргълука и ме гледа. Знам че всичко разбира.

Онзи ден бях се развихрил даже на охраната се метнах, а а з какъвто съм слабичък за нула време пометоха с мен стаята. Всичко стана заради птицата, оздравя и отлетя, така плаках, а после откачих помислих си, ето той е свободен, а аз ще остана и изгния тук. Но знаете ли какво, не никога няма да се сетите. Не можете нали, днес той се върна направо не можах да си намеря място от радост. Върнал се е заради мен, за първи път някой прави такова нещо заради мен и го направи най-чистото създание и то когато би могло да остане и бъде с другите на най-прекрасното чисто, тихо и спокойно място на света.

Вече ми позволяват да седя в градината. Та и сега седнал съм на една пейка, гушнал съм го, още не съм му измислил име, а трябва казват ми и го галя, и разпитвам за там и си мечтая. Но и тук в момента се чувствам толкова добре, та той се върна от там, та може и да не е кой знае колко хубаво. Просто съм го гушнал и съм се вгледал в безупречно бялата му перушина. Чувствам се толкова добре, чувствам се отпочинал. Вече не съм така сигурен дали искам да отлетя.

Мисля си, че преди да полетя първо трябва да се науча да ходя. Днес ме изписват.