Nowhere - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!
Експлозия - "Фойерверки" - Поезия

* * *

Тъмно тъмно тъмно
защо така все нощем пиша
умът ми вече почва да издиша
пързалям се по нещо хлъзгаво и стръмно
Студено е, и много, много тъмно
а болката на празнотата в мене пари
напразно чакам утре да се съмне,
зората празният ми поглед ще завари
студено ми е, а наоколо е вече пълен мрак;
безкраен цикъл от безкрайни нощи като тази
"студено е", проплаквам пак и пак
и леден ужас в костите ми лази.


* * *

искам да напиша стихче
може да е малко, но добро
нужно ми е само листче
малко муза, малко време и перо
нужен ми е слух необичаен,
за да чувам всичко, шепнещо без глас
трябва ми един простор безкраен
и небе. Прозорец и перваз
нужна ми е мъничка минута
нужен ми е само слънчев лъч
в моите очи да се залута
да разпалва нови лъч след лъч
Блясък да даде на моя изгрев
да събуди нежадувана мечта
да огрее намастилените пръсти
тичащи по белите листа.

* * *

Компютър - не работи.
Часовникът ми - спря.
На празни обороти
въртяха се стрелките,
а после им омръзна
през времето да скитат.
Мигът "сега" замръзна
и после се стопи,
в канавката изтече.
Отказа да заспи
сърдитото човече,
в което се превърнах
откакто в мене спряха
стрелките на живота,
усмивките умряха
и струната се скъса,
откакто зазвуча
във моя свят навъсен
една фалшива нота.

* * *

Мека, синьо-бяла нощ,
тиха, мрачна и студена.
Мъртва, чудна зимна нощ,
замразено, спряло време.
Някой друг сънува сякаш,
а в съня му бродя аз.
Чужди мисли ме вълнуват,
чужд и глух е моят глас.
Постепено ме поглъща
хладината на снега,
погледът ми пак се връща
към едната ми ръка.
Тя е бяла от снежинки
и блестяща от кристал.
Аз съм статуя от мрамор,
ала без пиадестал.
Вкамених се от копнежи
по безкрайния простор
на звездите, към които
гледа земният затвор.
Вкамених се от копнежи,
вледених се от мечти...
Пътя ми в снега бележат
малки ледени следи

* * *

картина на моето утре
привела си морно глава
надежда не искаш да дириш
живееш и дишаш едва
картина на моето утре,
лице на слепец в тишината
на вчера приличаш ужасно
това ли е всъщност съдбата
назад, и във кръг да се връщаш
обратно по своите стъпки
към старите грешки и мисли
- прокъсани мигове с кръпки.
Това ли е всъщност съдбата
лице на слепец да не виждаш
това ли крещи тишината
че сам ти си сляп, ........
и не виждаш.

* * *

студени, дъждовни, сърдити минути
пристигнаха днес в циферблата зелен
стрелките почукват с ботушки обути
витрината прашна на днешния ден
Скучае писалката, думи заспиват
по пътя от моите мисли навън
усещам безсилно как бързо се сливат
моменти реалност в един буден сън
настоящето сякаш е спомен далечен
а в ярки, искрящи потоци от цвят
проблясват забравени, минали вече
лицата на "вчера"... и пак се топят

* * *

един проблясък на сълза във мрака
една усмивка тъжна, шепот тих,
един умиращ спомен в мен заплака
един бял лист, мастило, малък стих
отива си от моя малък свят
магията да бъдеш по-различен
усещането, че си вечно млад,
че си свободен, светъл и обичан
едно здравей, заглъхнало сред дните
на празни думи, мисли и дела
един угаснал блясък във очите,
жадуващи за светлина.

* * *

Безидейните минути
си проправят тежко път
през деня ми, а нечути
в кръг безкрайно се въртят
неизречените мисли
на един незрял поет,
неспособен да измисли
как да продължи напред.
После нещо ме опари,
беше мъничка сълза,
и света шамар удари
на последната мечта.
Доста трудно е да пишеш
без да има за какво.
но пък стиховете дишат
във самото естество
на детето, на човека,
който се оказах днес,
губещ своята пътека
в цяла магистрала стрес.
Често в мене зазвучава
ритъмът на някой стих.
Незапочнат го забравям,
той замира, все по-тих.
Все по-тихо става в мене
нямам думи, ритъм само
и поезия, която
може би е просто няма.
2002 г.

Nowhere