- Не я убивай! - Крещях. Не, дерях се! - Жените-риби не могат да карат! Те плуват! За тях маркировката нищо не значи!
Плоскоглавият рязко отпусна захвата си и кръвта в очите му започна отлив.
Не откъсвах поглед от него в нямо отвращение.
Късо подстриган и зализан, плосък на темето и разширяващ се в посока врат и челюст. Огромни ноздри, надушили кръв. Страховити ръце с квадратни нокти, квадратни пръсти, набучени в квадратни длани.
И после: маникюр. Внимателно оформен, с прозрачен лак и чисто, беличко под ноктите.
Всичко друго черно. Черно поло с черен панталон, с черен колан, с черна метална тока, с черно обримчващо дупките на колана.
А миризмата му беше светла, чиста.
Отстъпих крачка назад, навън, на някъде другаде. Не тук и не сега. Краката ми трепереха. Цялата се тресях от адреналин.
Жената-риба беше люспесто сива, със затворени очи. Не знаех дали диша. Или как. Червената й, открита кола беше пълна с вода и полата й ритмично прегръщаше и отблъскваше бедрата й.
Плоскоглавият я пусна.
Кротко тялото й полегна назад. Главата й потъна под повърхността, отпусната върху седалката на шофьора.
Жените-риби са загадка за мен. Меки и хлъзгави, с прозрачна плът и кожа тънка, податлива на скъсване. Ръцете им при ръкостискане са пихтиести, безкостни, мъртви. Студени и слузести, всяко докосване до тях праща тръпки по гръбнака ми. Дланите им са винаги влажни - остатъчна влага или струяща от порите им не знам.
Не знаех и дали водата ги убива или съживява.
Трябваше да протегна ръка и да проверя дали тази е жива. Но да търся какво? Пулс: те имат ли сърца? Дъх: не й ако дишат с хриле. Как е възможно да знам толкова малко за видове, с които търкам рамене ежеминутно по улиците и деля чаши в кафенетата?
Погледнах през рамо плоскоглавия.
Изрод! Себичен, арогантен, примитивен, низш! Ярост си пробиваше път през порите ми, безгласна.
- Убих ли я?
И двамата стояхме неми над водата.
Исках да докосна този екземпляр, да проверя за живот под обгрижваната плът. Под скъпите дрехи, обвиващи нов, островърх бюст. Безупречна, хомогенно оцветена кожа.
Не можех да насиля пръстите си да я докоснат.
Мислите ми бяха бързи, емоциите свирепи, но всяко действите представляваше неистово усилие.
Закрачих бавно. Първо заднешком, после се завъртях на пети.
Видях колата, спряна неуместно в средата на шосето, раздвоена от осевата линия. Видях зяпачите, безучастни с хищни очи. После светофарите и върховете на дърветата. Покривите на къщите и над тях облаците и синевата на небето. Атмосферата и стратосферата. Бог.
Преди продължението се събудих.
- Случките с жени-риби в истинския живот никога не са толкова драматични. - казах си.
Утрото започна.