За да възкръснеш, трябва да умреш. За да умреш, необходимо е да си живял.
Живеех като вятъра в косите на жена. Долавях аромата на дните и оглушавах от апокалиптичния писък на минутите. Опитвах се да уловя и да задържа секундите в шепите си. А някъде там Някой умираше. Някой, който носеше моето небе в очите си. Някой, без когото животът изпадна в агонизираща абстиненция. Умираше сам.
А светът препускаше наоколо в екстаз, опиянен от собственото си съществуване – жесток и безгрижен като дете. Жаден за още и още живот.
Стоях отстрани и наблюдавах потока на времето. Не ме докосваше. Сменяха се бързеи и тихи води. Сменяха се хора. Сменяха се любови и омрази. А нещо в мен бодеше като острие на нож, пронизало сърцето. Блестеше като сълза в окото на любим. Шепнеше, но не разбирах думите, излезли от древни, забравени заклинания на изчезнали в хилядолетията жреци на езически племена.
Надигна се бунт от копнеж – по нещо неестествено и страшно. Непознато. По човек. По Някого. По едно топло рамо, до което всички тревоги да стихват. По една единствена нощ, когато заедно ще търсим звезди в мастиленото небе. По път, който да извървим двама докрай.
Страстта копнееше за триумф над прозаичното. Разумът развяваше бяло знаме, а над бойното поле кънтеше победният крясък на инстинктите. И върху всичко се стоварваше тежестта на времето. Вериги от танковете на годините премазваха всичко по пътя си напред към хоризонта на вечността. Хоризонт, който не си способен да достигнеш, ако си сам.
Посреднощ въздухът в стаята ми кънти от вика на едно име. Името на болката. Името на непоносимата нежност. Името на онзи Някой, който завинаги остава там някъде назад, “пак на двадесет и две”. По завесата искрях паяк плете сребърна мрежа, разказвайки мита за майка си Арахна. Слуша го единствено тишината на нощта. А може би го чува цялата Вселена. Аз не – имам си своята лична приказка, която никога не разказвам дори на себе си. Защото някои приказки са страшни!
Сънят облича карираната риза на обичан докрай, до изнемога мъж. Една жена се пита къде е Бог. Има ли го? Струва ли си?… Защо вече не се случват чудеса?
Защото Бог принадлежи на своя свят, на своето време и на своите хора. Единствено. Защото тук сме само ние, а помежду ни зеят черни бездни, пълни с нещо по-смъртоносно от отрова.
Безразличието!
Скръбта от незаслужената несправедливост на Живота!
Яростта заради непоправимото!
И този копнеж. Копнеж по безнадеждно изгубеното!
Когато една липса стане твърде силна, преставаш да я чувстваш. И се превръщаш в поредния аскетичен съзерцател, притихнал в очакване на момента, когато ще може да потърси сметка за грубиянските шеги на Космическия шегобиец – този малък инфантилен негодник. Поредният удавник, изхвърлен на брега на времето.
Нечия ръка пише историята на безкрайността, а безвремието се превръща в нейно единствено измерение. Нечий спомен бавно избледнява под стъпките на дните ни. И ето ни в прахта! Отново сме в началото на всичко.