Nowhere - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!
Георги Михалков - "Спасителят в пролома" - Разказ

Обикновено събота следобед Елена, Даря и Галина се събираха в кафене “Бор” до водопада, извън града. Обичаха да ходят там. Наблизо течеше Мамарчевата река, буйна, пенлива, а до кафенето имаше малко изкуствено езеро. През пролетта и лятото изнасяха масите навън, под високите борове, на  прохлада и тишина.
Тази събота, както винаги, дойдоха с автобуса. В началото на май масите вече бяха навън. Нямаше много хора. Седнаха близо до езерцето. Лъчите на следобедното слънце се промушваха като сноп от златисти нишки между вековните борове.
И трите учеха в института за детски учителки. Елена живееше с родителите си в града, а Даря и Галина – в общежитието. На тяхната възраст животът е като съботните следобеди, спокоен, но не и скучен. Елена беше стройна, къдрокоса, с тъмнозелени очи, които отразяваха зеленината по надвисналите над кафенето планински склонове, Даря  -  руса, синеока, а Галина – дребна като чуплива кукла с  кестеняви очи и дълги мигли, които й придаваха тайнственост и загадъчност.
Както винаги си поръчаха капучино и от онези малки кифлички като полумесец, с пълнеж от локум, които само в “Бор” печаха и сервираха още топли, като че ли току-що ги вадеха от печката. В кафенето имаше и три млади семейства с децата си. Майките пиеха кафе, бащите - бира, а децата се гонеха около изкуственото езеро. Покрай масите бързо и безшумно преминаваше Иван, сервитьорът. Облечен в черен панталон, бяла риза и черно сатенено елече, той сновеше като лъскав гепард, бликащ от ловкост и сила. И трите момичета бяха тайно влюбени в него. Минаваше за най-красивият сервитьор в града. На възраст, колкото тях, с  чуплива коса и бронзов загар,  той приличаше на бедуин с дълбоки очи, които влудяваха жените. Може би точно заради него много жени идваха в “Бор”, но никоя от тях никога нямаше да си признае това. В малкия им град  все още царяха  жилави  предразсъдъци, които скоро нямаше да изчезнат.
Иван следваше химия, може би последна година, и само пролетта и лятото работеше в “Бор”. Никой не знаеше от къде е и защо лятото оставаше в градчето, а не си отиваше у дома, както повечето студенти. Познаваше постоянните посетители и намираше  на всеки да каже нещо весело. Шегуваше се със студентките и сега Елена, Галина и Даря скришно следяха високата му  фигура, мечтаейки някога да се притиснат в прегръдките му. Топлото майско слънце  ги отпускаше, пиеха капучиното, опитваха кифлите с локум и бъбреха, скачайки от тема на тема.
Изведнъж от някъде, в центъра на кафенето, точно до езерцето, изскочи  войник и с цяло гърло изкрещя:
- Бягайте! Бентът се е скъсал!
В първия момент си помислиха, че  е  луд, или пиян, но той още по-силно изрева:
- Бягайте! Водата идва!
Разгърден, без шапка, изпотен, със зачервено като домат лице и очи изскочили от орбитите той дишаше като шаран на сухо. Объркан и уплашен сигурно беше тичал повече от километър, защото гърдите му се издуваха като мях на гайда. Изведнъж всички скочиха и настана страшна суматоха. В паниката няколко жени изкрещяха като попарени. Падна маса. Чаши с трясък се пръснаха на плочките. Децата зареваха. Бащите им ги грабнаха и полетяха като подплашени коне. Елена, Даря и Галина също скочиха, но няколко секунди останаха като препарирани.
- Бягайте нагоре – изкрещя войникът и посочи хребета над кафенето.
Трите се затичаха натам.
Уплашена, лазейки по склона, Елена се опита да  осмисли думите на войника. Ако бентът се е скъсал, водата щеше да залее не само кафенето, но и всичко наоколо. “Бор” се намираше в пролом, между два високи хребета. От едната страна  -  шосето, от другата – дерето и реката, а разстоянието между двата хребета  приличаше на  тесен коридор. Спасение нямаше. Водата щеше да плисне като огромна вълна. Ужасена Елена едва пълзеше, дъхът й спираше и сякаш чуваше как  минутите цъкат, като адска машина, а тя  стои на едно място. Това ли трябваше да се случи и то точно сега, в този топъл майски ден, когато всичко наоколо изглеждаше като приказка. Къде са Даря, Галина и Иван? Тръгнаха заедно, а  остана сама. В главата й някой като че ли си играеше с дистанционно и сменяше различни кадри. Силите я напускаха, а тялото й като гранит я теглеше към земята. Спъна се и полетя надолу. Превъртя се през някакъв храст, удари се на ръбест камък, болка прониза ръката й. Вече нямаше смисъл да пълзи нагоре. В този миг една силна ръка я хвана и я вдигна.
- Ставай!
Тя отвори очи. Над нея стоеше войникът. С нечовешка сила  я изправи и повлече нагоре.
- Не мога – простена тя.
- Можеш ! – изкрещя войникът.
Теглеше я като танк. Едната й обувка се изхлузи, роклята й се съдра на някакъв къпинак, но войникът не я пускаше. Стискаше я, сякаш ръцете му бяха стоманени клещи.
Дали всичко това не е лъжа и  не падна ли в капана на един луд – помисли си Елена, но нищо не можеше да направи. Той я дърпашe, а тя се влачеше след него като парцалена кукла. Нямаше сили нито да извика, нито да си поеме дъх. Страхът я беше сковал и не знаеше какво повече я плаши, дали водата, която идва или този полудял войник,  който от стискане ще й откъсне ръката.
- Още малко – просъска войникът.
И той вече нямаше въздух, но не спираше да пълзи, изблещил страшно очи, като два горящи въглена. Успяха да пропълзят още няколко метра и се стовариха като чували до един бор. Войникът  се обърна  назад да види какво става долу.
- Добре – изхриптя той.
Елена го изгледа уплашена. Роклята й висеше, разкъсана на парцали, беше без една обувка, с огромни дупки на чорапогащника, изцапана с кал сякаш се беше търкаляла в локва. Долови страхотен тътен и погледна надолу. Огромна вълна със страшна сила заливаше шосето и помиташе всичко пред себе си. Влачеше дървета, коли, а може би и хора. Не беше виждала такъв ужас, зави й се свят и политна настрана. Инстинктивно потърси ръката на войника. Хвана дланта му и я стисна. Усети, че сега той я държи по-леко, сякаш вече внимава да не я нарани. Мълчаха, вперили погледи надолу, където водният ад смазваше всичко. Елена дори не можеше да прошепне “благодаря”. Стояха като замръзнали. Сигурно така минаха часове. Водата постепенно отшумяваше, устремена към града, но там. какво ставаше. Отдалече долитаха писъци и рев.  Можеше да си представи ужаса, паниката и безпомощността на изненаданите, вцепенени мъже, жени и деца, погълнати от огромната вълна.
Започна да се свечерява. Елена и войникът тръгнаха надолу към шосето. Елена мислеше за баща си, майка си, сестра си? Къщата им се намираше в центъра на града. Беше ли достигнала водата до там и дали някой от близките й не е пострадал? Слизаха бавно. Беше хвърлила и другата обувка и едва вървеше. Острите камъни се впиваха в ходилата й. Ръката я болеше, но мълчеше. Войникът леко я прикрепяше. Явно беше решил да я придружи до дома й. Стигнаха шосето, но почти не го откриха. Всичко беше покрито с дебел пласт тиня, камъни, дървета, обърнати леки коли. Беше страшно. Инстинктивно Елена стискаше ръката на войника и се притискаше до него. Усещаше здравите му напрегнати мускули. Подобно на малко дете й се струваше, че докато е до нея, нищо лошо няма да й се случи.
Като в сън стигнаха до дома й. От улицата видя, че вътре свети. Дано всички са у дома. Майка й, баща й и сестра й сигурно се притесняваха за нея. Не знаеха къде е и какво е станало. Беше излязла в ранния следобед. Спря пред вратата на двора.
- Тук живея – каза тя.
Войникът продължаваше да я гледа мълчаливо. Преди да отвори вратата, Елена го прегърна и целуна.
- Благодаря ти.
Той пак не каза нищо, само я гледаше. Тя отвори вратата и промълви:
- Довиждане.
- Довиждане – промърмори той.
Мина седмица след злокобната събота. Градът се покри с некролози. Загинаха много хора от  квартала до реката.  Между тях имаше възрастни и деца. Водата ги беше изненадала и повечето дори не бяха успели да се обърнат. Плачът, нарежданията и воплите не стихваха. Водната стихия беше удавила Иван и Галина. Те не бяха успели да избягат. Елена се питаше как Иван е загинал. Беше толкова силен.
Дните минаваха и лятото неусетно беше сменило пролетта. Градската управа изчисти шосето и  кафене “Бор” отново отвори врати. Масите и столовете бяха нови, но го нямаше вече малкото изкуствено езерце под вековните борове. Нямаше го и Иван. Сега на неговото място беше друго момче, не така високо и красиво, като него и само на вратата на кафенето висеше един пожълтял некролог, който напомняше за Иван. “Бор” не беше вече същият. Нямаше я някогашната романтика и все по-малко хора идваха тук, повечето пътьом спираха колите си пред “Бор”, привлечени от сянката на боровете, за да изпият по нещо и продължат нататък.
От няколко месеца Елена търсеше войника. Оглеждаше се по улиците и непрекъснато й се струваше, че ще го съзре неочаквано и внезапно, така, както внезапно се беше появил в онзи далечен майски следобед в  “Бор”. Лицето му, фигурата му се бяха врязали дълбоко в паметта й и не можеше да го сбърка с никой друг. Нощем често го сънуваше. Един и същи кошмарен сън се повтаряше периодично - огромна буйна река, която я носи,  удря я в бреговете, залива я... На брега, далече от нея, стои младеж. Тя го вижда, протяга ръце към него, вика, но младежът нито я вижда, нито я чува. Реката шуми, бучи, трещи и заглушава гласа й. Къде я носи и къде ще я изхвърли? След този сън се събуждаше изпотена, изплашена и  дълго не можеше да заспи. Знаеше, че младежът на брега е войникът със сините очи, със здравите и груби ръце и изпотеното, зачервено като домат лице. Не можеше да забрави това лице. Два дни след наводнението, по телевизията показаха снимка на войник. Министерството на вътрешните работи издирваше избягал войник, извършил тежко престъпление и молеха всеки, който го е видял да се обади на посочените телефони.
От наводнението минаха пет години. Един летен следобед Елена, съпругът й и дъщеричката й Вяра отидоха  до “Бор”. Поръчаха си само  капучино. Вече тук не правеха малките кифлички с локум. Вяра играеше край масата, а до пътеката, която водеше към кафенето, растеше  малко борче. Даря го беше посадила, в памет на Иван. Даря беше станала детска учителка и една пролет с децата  посади тук това борче. Толкова ли го е обичала, запита се Елена. Хребетът над кафенето зеленееше обрасъл с храсти. Нагоре по него я влачеше войникът. Той май беше единственият в живота й,  помогнал й да изпълзи по една височина. И сега, понякога й се искаше  да е до нея, да усеща здравата му като стоманени клещи ръка.
Не беше споменала на мъжа си нито за наводнението, нито за войника, не искаше да си спомня за това. Мъжът й беше от друг град. Но сега, седнала пак под вековните борове, изпитваше странното чувство, че някой от някъде я наблюдава. Този ли войник издирваше полицията тогава?
18.10.2002 г.

Nowhere