Nowhere - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!
Каминута - "Стихове" - Поезия

*  *  *

Няма да се дам!
Не ще попадна в злите ти ръце,
от които аз настръхвах
и от сладост в тях не се топях.
И с погледа си жарък не ще ме изгориш.
Гори ли камъкът студен?
Той само се напича и изстива...


*  *  *

Мислите ти късогледи видяха в мен лъжа.
Взираха се дълго, но истината изкривиха.
Под твоя напън счупи се, не издържа.
Към тебе мойта обич праховете й покриха.

Да бях студена каменна стена
пак щеше в мене всичко да боли!
Да бях тъкана цялата от светлина
ти мене щеше пак да затъмниш.

Да бях аз птица, от погледа ти да се губя
или буря да те плаша с ток и гръм.
Да бях аз твой кошмар от теб прокуден.
Да бях... Да, исках! Но не съм.

Бях един от върховете, които изкачи,
бях в ръката ти ненужна вещ.
Бях видяна от неискрените ти очи,
бях една от многото – угасена свещ.

*  *  *

Аз ти простих.
Една сълза се втурна
да опознава релефа
на лицето, само една.
От чакането се напих
и като фалшива струна
пях тъжна песен,
пях я аз сама.

Аз ти простих,
защото ти пристигна
и не ме забрави.
Целуна двете ми страни.
Аз се промених:
да ти кажа вечерта не стигна,
как се радвам, че не ме остави,
че ме прегърна, че се извини...

И на мен ще простя.
Нека сърцето да диша
щастливо спокойно,
защото точно това е,
което ценя,
което е висше
и има стойност,
и няма да ме предаде...

*  *  *

Ето ме вече на двайсет и две –
страдала, губила, плакала,
с разкъсвано на парченца сърце.
С очи тревожни съм чакала;
сън не ме е хващал от страх,
от мисли и терзания,
от съзнателно извършен грях,
за да болят по-малко раните.
И ако съм заспивала в нощта,
то кошмари сенки са рисували
и от тях съм извръщала глава
да не сквернят устни нецелували.
Забравила съм вече много дни,
дни на слабости, безчестия,
дни, изпълнени с обиди и вини,
в които спирала съм стресната.
Да, спирала съм да вървя,
моя път напред съм прекратявала –
рани стягала съм, да не кървя
с вяра и упорство, чрез забравата.
Оставала съм тъжна сам-сама
до мен, когато с някого съм искала
да споделя една тъга
или някоя шокирала ме истина.
Била съм безцелна, безпосочна стрела,
като птица стара без крила
от открито неоткритите признаниия.
Била съм обкръжавана с лъжи,
с ненавист и омраза съм заплашвана,
притискана съм до стени, в ъгли,
в капани лицемерни хващана.
С омраза са ме гледали очи,
плувнали във завист непристойна
наместо с облекчаващи сълзи,
със сълзи монотонни и спокойни.
Но не си мислете вие, не,
че усмивка на лицето ми не се откривала,
че не съм отпускала уморени рамене
в нечии прегръдки, че в тях не съм заспивала.
Била съм аз обичана от не едно сърце,
търсена, регръщана, очоквана
от протягащите се към мен ръце.
Била съм и от щастие разплаквана...
И какво като годините са две
и двадесет отгоре – да тежат с отговорност,
какво като съм с мънички ръце,
с очи ту шеговити, ту сериозни?
Ето ме – тъничко едно крилце
готово да лети и да прегръща.
Та в мене бие старото сърце.
Като него съм и аз. Все същата.

Nowhere